Уникален филм за Райна Кабаиванска ще излъчи Pro.bg на 1 януари от 17 часа. Великата певица досега не е допускала тв екип в дома си в италианския град Модена. Направи го за първи път за нас. Навръх Коледа Маестрата ни покани в класа си по оперно пеене в театър "Лучано Павароти". Между учениците й от цял свят е и 25-годишният тенор Кирил Шарбанов, който спечели стипендията на фондация "Америка за България" и НБУ.

- Г-жо Кабаиванска, домът ви е пълен с картини. Как го подреждахте през годините и как избирахте предметите за него?
- Вярно е, че моят дом "израсна" във времето. Винаги съм обичала картините. Плюс това съм омъжена за човек, който има мания към изобразителното изкуство. Просто го влече. От малък започва да колекционира статуите, които са типични за мястото, където живеем - те са от XVI и XVII век. На мен пък много ми харесва живописта от началото на XIX век. Имам и две картини на Майстора, които много добре се свързват с този период в световното изкуство. Да ви призная: нямам много пари в банката. Почти всичко съм вложила в живопис. Но е много хубаво да живееш сред красиви неща, които обичаш.

- Какво оставяте в отминаващата година и какво искате да вземете в следващата?
- Аз съм малко песимистка. Не ми харесва това, което виждам. Не обичам много този свят на егоизъм, на поклонение пред парата. Не се чувствам удобно в него. Ето защо просто бягам съзнателно и се спасявам. Това е точната дума. Спасявам се чрез музиката, защото тя е свят, в който можеш да се загубиш и да се забравиш. Реалността малко ми тежи. Заради това и с младите хора се чувствам по-добре. Обичам ги, защото виждам, че имат големи качества. Не говоря за мнозинството, а за тези около мен, които са наистина чудесни. Притежават висок морал, а за мен това е много важно.
Избирам учениците си по инстинкт
Преди всичко търся хора. През изминалите почти 10 години никога не съм се разочаровала.

- Всички оправдаха доверието ви, така ли?
- Почти. И това е наистина голямо щастие.

- Какво е доверието? Учениците ви вярват на всеки ваш жест. Може би това е най-голямото щастие в общуването, независимо с какво се занимават хората.
- Да ви кажа направо - със старостта помъдрях. Като млада бях доста агресивна. Въпрос на вътрешна сигурност. По едно време бях неуверена в себе си и направих големи грешки. През 1962-63 година при първата си среща с Херберт фон Караян напуснах негова репетиция. Казах му: "Вижте какво, това е моят образ! Ако ви харесва, хубаво! Ако не, си отивам". Без да си давам сметка кой е Караян. С възрастта разбрах, че човек трябва да цени това, което има
И да дава. А не само да получава. Това е същественото.

- В кой момент се почувствахте сигурна?
- Може би когато преодолях външния свят. Когато реших, че всеки може да мисли за мен каквото си иска. Когато осъзнах, че трябва да съм вярна на себе си, на моя инстинкт и характер. Това ме освободи от много комплекси.

- Ако я нямаше музиката в живота ви - въпреки че това е твърде екстравагантно да си го представим, ако нямахте този глас и талант, какъв живот щяхте да имате?
- О, не зная. Пеенето е тоталната ми реализация. На сцената съм щастлива.

- Има ли нещо друго, което бихте правили?
- Майка ми ме готвеше за учителка. Дори когато вече бях започнала да пея в Миланската скала, при всяко мое връщане в България, тя винаги охкаше, вайкаше се и казваше: "О, защо не си стоиш в България?! Да ходиш на училище, да сме близо! Къде си тръгнала по тоя свят?" Това е манталитетът на майките ни. Тя ме готвеше за нещо много сериозно. Аз си представях, например, архитектура. Защото ми вървеше в училище. Когато откриха гласа ми в гимназиалния хор във Втора девическа, инстинктът ми помогна.
Стана ми ясно, че трябва да пея

- Означава ли това, че не сте имали подкрепата на родителите си?
- О, не. Никой не се противопостави. Баща ми имаше доста артистични страни в характера. Мисля, че беше много доволен. Уви, не можа да ме види на големите сцени.

- А ако бяхте архитект?
- Може би щях да си учителствам в София. Съвсем спокоен живот.

- Казахте, че реалността не ви кара да се чувствате добре. Повечето чувствителни хора имат същия проблем, но малцина могат като вас да избягат в друг свят като музиката. Заради какво ценностите бяха толкова принизени през последните години? Вие сте човек, минал през какво ли не - и хубаво, и лошо, и много, и малко.
- Свидетел съм на невероятния разцвет на изкуството след Втората световна война. Сега обаче светът вече не е на културата а на материалното, на технологията. После това опошляване, това бягане за материалното, за предмета. За да го имаме. А това няма край.

- Как си го обяснявате, защо се получава така?
- Е, не съм философ. Това е нашият начин на живот - законът на пазара преди всичко..

- А какво следва?
- Много сериозно да се замислим, за да променим света - докато има време и в името на децата ни. Но виждам, че младите хора не са заинтересувани много нито от политика, нито от морални проблеми. А само те могат да променят света. Нашата генерация вече си отива. Така че чакаме вас! Сега!

- Всичко всъщност е малко или много политика.
- Уви!

- Живеем във време, в което и в политическата класа има много сериозна смяна на лица и ценности. Какво мислите за това, което се случва в глобален смисъл? Има ли хора, които могат да водят света към нещо хубаво?
- Не зная. Едно сопрано не може да разреши тези въпроси. Шегувам се. Но това, което се случва, трябва да бъде прекъснато. Защото иначе загиваме. И семейството започва вече да загива. А то е коренът на света.

- А вашето?
- Моето е щастлив остров. Но подобни острови са малко.

- Ощетявали ли сте го в името на музиката?
- Да. И от двете страни са правени големи жертви. Не бих казала компромиси. Никога не съм ги правила - нито в личния живот, нито в обществения. Моят мъж беше много добър баща, защото все пак някой трябваше да остане с дъщеря ни.
Аз все още съм майка, изпълнена с чувство за вина
Дъщеря ми го знае и използва много добре това положение. Но е прекрасно дете.

- Тоест казвате, че не сте имали достатъчно време да изразите любовта си към нея?
- Ако направим малка математика, ще излезе, че всъщност съм била много повече с дъщеря ми, отколкото чиновничка, например, която се връща вечер късно уморена, защото е работила осем часа, ходила е на фитнес - сега той е на мода, а ние, жените, се реализираме непрекъснато, била е на фризьор, нервна е. И може да последва и шамар. Въпреки че сега не е на мода. Майка ми ме възпитаваше с шамари, но пък много добре ме е възпитала. Най-важното е децата да се чувстват обичани.

- Заради професията ви ли е изглеждало така, че всъщност прекарвате малко време с детето си?
- Моята дъщеря винаги ми е казвала, че съм я оставила в ръцете на тези жестоки бавачки, изтезателки. Няма нищо такова, но нали знаете, тя може би е страдала, защото майката й не е била непрекъснато близо.

- Къде е прошката, какво място заема в живота ви? Много пъти ли ви се е налагало да прощавате или на вас да ви прощават?
- Прошката е християнско мислене. Да,
трябва да се прощава винаги

- Трудно ли е?
- Много. Но съм щастлива в това отношение. Сега си мисля на кого трябва да прощавам, но няма много такива хора.

- Щом няма, значи сте им простили?
- Да, може би.

- В какво вярвате? Нямам предвид чисто религиозно, защото не мисля, че вярата може да бъде затворена в религия. Чисто човешки в какво е смисълът, според вас?
- Смисълът е в човека. Смисълът е, че той е нещо невероятно, по-сложно и от компютър! Нещо върховно! Наистина трябва да мислим, че божественото е минало през нас, за да ни направи такива, каквито сме. Вярвам в човека като в грамаден резерв на всичко. Нашият мозък е нещо изумително! Човечеството наистина е стигнало до големи върхове. И не говоря само за изкуството, но и в технологията, в медицината. Нашият век е невероятен. Така че може би ще се спасим.

- Със сигурност, въпросът е на каква цена?
- Е, вече плащаме доста висока

- Какво обичате да четете? Какво четохте вчера, например?
- Непрекъснато чета. Нямам много време, но през нощта, тъй като страдам от безсъние, спя на паузи, и в паузите чета. Горе-долу следя литературата. Е, едно време бях много запалена по Чехов, например. Обожавам го - с тази тънка ирония и най-важното с дълбокото познаване на човека.

- Казвате, че търсите истината в образа, за да се слеете с него. Имало ли е случаи, в които не сте успявали в някаква степен?
- Колкото и да е парадоксално, с Тоска ми беше много трудно. Беше ми трудно да проникна в истината на нея. За мен тя се оказа малко прекалена, малко всичко в повече идваше. После реших, че е истинската примадона. Че примадоните от едно време - а не сегашните като мен, които нищо не струват - са били именно такива - капризни, самоуверени, ревниви, суетни.. Убийци!

- Като казахте Тоска, не мога да не ви попитам за познанството ви с Мария Калас. Тя е от най-великолепните жени.
- Най-голямата певица!

- Що за образ беше тя в живота ви?
- Винаги много съм я адмирирала. Но за щастие съм била винаги достатъчно интелигентна, за да мисля, че мога да я имитирам. Най-голямото качество на Калас е именно в това, че тя не може да бъде имитирана. Стои толкова високо, че няма смисъл да мислим, че може да я достигнем. След Калас имаше много добри певици като Монсерат Кабайе, например. Но никой не може да се допре до това, което беше тя. Един музикален феномен! И ето защо нищо не й оставаше в живота. Тя живееше само чрез музиката и с нея. Казах веднъж, не знам дали е правилно или не, че Калас не почина с естествената си смърт. Почина, когато загина гласът й. Уви, не бях достатъчно добра с нея. Не й предложих приятелството си, а тя го искаше. Тогава беше в момент, в който имаше нужда от чувства, от близост, от приятелство. А аз бях страшно много заета. А и да ви кажа право, не ми се говори винаги за опера. А пък Мария винаги говореше само за опера, само за музика - това беше животът й. Теориите, че тя загива с Онасис, че е била щастлива с Менегин, че най-после е намерила вярната любов, са повърхностни. Тя живееше само за изкуството, само за пеенето.

- Може ли да има талант без благородство?
- Да. Но е друг вид. Познавам много големи артисти, които  в живота не са много симпатични. Човешкото в таланта е съвсем друго. Макар че на сцената ние сме голи и сме това, което сме всъщност. Но има и имитация. Големият артист може да имитира чудесно всичко. Хамелеон ли се казваше на български? Живеем в стотици други кожи. Свалянето им е инстинкт, само талант. Не се учи.

- Освен великолепен артист сте изключително елегантна и красива жена.
- Е, баба.

- Милион пъти са ви питали как се грижите за себе си и на какво се дължи тази искра, която имате постоянно?
Младите ми дават много сила
А аз съм в света, който обичам. Това е много важно.

- Къде прекарахте Коледа?
- Със семейството на дъщеря ми, която ми подари съкровището Иванчо, Джовани. Той е страшно чаровен. Уви, аз много рядко съм баба, но е традиция на Коледа да сме заедно. Те също живеят в Модена. Носим манджи с тенджерите.

- Имате ли нещо българско на трапезата?
- Сиренце и толкоз.

- А късмети?
- Кой ще прави баница? А и аз съм фаталистка. Да върви, както сега върви. Не искам да си пожелавам нищо.


Миа САНТОВА