Те могат да "плъзгат" екрана, още преди да проговорят, и умеят да сменят кирилицата с латиница с едно кликване, без дори да знаят азбуката. Това са децата, които тази година ще влязат в училище, и за които то е плашещо неподготвено. Както бе неподготвено за предишните. И за по-предишните. И дори за онези, които тази година ще прекрачат школския праг за последен път.
Българското училище има бели дъски и тук-таме електронни учебници, но духом е застинало във времената на черната дъска и тебешира. То има закон, писан през 90-те години, и програми, които от много време насам се променят само за да си останат същите. Докато експертите се карат какво да вкарат и какво да извадят от учебниците, пораснаха деца, половината от които не могат да формулират собствена теза и да поставят запетаите на правилното място. Питате къде е другата половина ли? Най-вероятно в чужбина. За 25 години онова, което се случи в българското образование, разцепи страната ни по-страшно от всички икономически и политически промени.
По-страшно от потопа .
И потопи едната й половина в неграмотност, безнадеждност и хаос, от които няма излизане. Другата изпрати навън - да се спасява поединично.
Броени дни преди първия звънец образователното министерство го доказа, излизайки с една стратегия с леко плашещо име - "За насърчаване и повишаване на грамотността". Мислехме си, че 12 години в класната стая са достатъчни за повишаването на грамотността, но не би. Оказва се, поне според стратегията, че в резултат на 25 години слободия в образованието в България има 113 000 неграмотни възрастни, като около 80 000 от тях никога не са посещавали класна стая. За първи път от 50-те години държавата издава буквари за възрастни, а университетите започнаха да обучават учителите как да преподават на хора, надхвърлили възрастта за престой на училищния чин. Тук дори и не става дума за онези, които са търкали чина 12 години и въпреки това от набралата популярност кампания "Направи си селфи с книга" не разбират думата "книга". Или за полуграмотните абитуриенти, изкласили матурата само защото летвата за нея е паднала по-ниско от тебеширена черта на асфалта. Парадоксът с българското училище е в това, че то има два полюса, но няма среда. Държавата отчаяно се люшка между псевдостимулиране на талантливите деца /най-често с грамоти, по-рядко с възможности за развитие/ и работа с изоставащите /от която те стават още по-изоставащи, защото и без това нямат друга перспектива/. И не прави нищо за онези, които прекарват в класната стая 12 скучни години, чатят по телефона и стоят във Фейсбук, преживявайки вълнуващи и прекрасни неща, докато някой отпред им говори нещо за Бойчо Огнянов. Проблемът е, че те не искат да го знаят. Не искат не само защото опаковката, в която училището им предлага знанието, е неприемлива, а и защото целият околен свят им показва, че това знание не им е нужно. Че за да преживяваш в него, не е нужно да познаваш историята си и да знаеш корените си, а по възможност да заличиш българската си самоличност и да отрежеш от корена пъпната си връв, която те свързва с тази държава. Че не е нужно да имаш знания за света, защото за това си има "Гугъл". И че така наречените "меки умения", които брюкселската бюрокрация превърна в поредната образователна панацея, са по-важни от това да си добър в професията си.
Отказахме училището да дава знания с идеята, че то трябва да дава "компетентности" - и в резултат то не произвежда нито едното, нито другото. И ако първолаците влизат в него с радостното очакване да научат нещо, някъде около петата година престоят там за мнозина се превръща в изтърпяване на наказание. В момента българското училище отчаяно имитира дейност, докато всъщност се пита какво да направи със себе си. Имитира модерност, правейки кампании за дигитално четене и онлайн писане в отчаян опит да задържи вниманието на децата в светове, които са им достъпни. Защото нови не може да им даде - все едно със стратегии или без. А те твърде бързо го научават - и реагират според възможностите си. Затова направете си селфи с първолак, докато още ги има - твърде скоро демографската криза, реформите в образованието и емиграцията може да направят дори и това невъзможно.
