В последните няколко години ни засипват с проучвания, според които българчетата не просто са в дъното на световните образователни класации. На практика те поставят под съмнение способността на идващото след поколение да се оправя в света. Въпросът е - в кой свят? Оня на тестовете, който е идеален, високотехнологичен и изчислен така, че в него за всяко просто действие се изисква сложен софтуер, който трябва да проумееш? Или в непосредствено заобикалящия ни, в който способността да се радваш, да бъдеш съпричастен, да обичаш, да разграничаваш сложни идеи е не по-малко важна от тази да натиснеш правилния бутон.

Просветните ни министерства, няколко подред, в унисон с националния ни навик да вярваме сляпо на всяка негативна оценка за себе си, активно адаптират изпитни тестове и уроци към модела, който глобализацията ни налага. Никой обаче не се и замисля за това, че полагаме на нейния олтар културните различия, които всъщност ни правят уникални. Докато и в Европа, и в САЩ вече се пораждат съмнение доколко стандартизираните тестове оценяват способността на детето да се ориентира в света, ние продължаваме да ги налагаме дори и там, където от тях няма нужда. С идеята, че това уж ще издърпа образованието ни напред, а заедно с него и обществото ни. Всъщност правим точно обратното. За да се ориентира в света, едно дете трябва да владее не само специализирани технологични знания, които са в основата на всички подобни тестове. Онова, на което училището трябва да го научи, наред с технологичните познания, е
да се ориентира в идеи и послания които обясняват света и по този начин го тласкат напред. Всички тестове са насочени към това детето да разчете електронен етикет, схема на климатик, механизъм за работа на роботизирана прахосмукачка. На практика няма такива, които да го научат как глобални философски идеи могат да бъдат положени в контекста на съвременния свят, как те обясняват света и какво го движи. А именно сега, когато той се променя толкова рязко и интензивно, училището има нужда от по-задълбочено изучаване на подобни теми. Иначе рискува да създаде лесно манипулируеми хора, макар и с високотехнологични познания, които се превръщат в удобна жертва на всяка поредна партия, движение или политик, който заиграе с техните страхове, тревоги или амбиции. Между другото, дори и тези амбиции да са благородни, демократични и да целят промяна на света. Непознаването на механизмите, които са движили и движат този свят, непознаването на историческите процеси могат да доведат до граждански катаклизми, които лесно се управляват от всеки с малко повече пари и власт. Не може да учим децата си как да си купят електронен билет за метрото и да се вайкаме, че не го знаят, а да сваляме от учебните им програми текстове като "По изборите в Свищов" и "Бай Ганьо прави избори" и да се чудим защо не разпознават манипулацията, когато се срещнат лице в лице с нея. Както и защо в България политическата партизанщина се превръща в устойчив модел, който винаги успява да сработи. И защо
революциите ни са кратки и обречени да се разпаднат в мига, когато попаднат отвъд полето на медии, технологии и социални мрежи. Глобализацията, на която образованието ни сляпо се подчинява, започва да създава хора с технологични познания, но без ценности, чиято мисъл е способна да измине сложните маршрути на техническото, но не и тези на духа. А те са дори по-важни за способността да бъдеш част от този свят, все едно в коя негова точка се намираш. За детето от Долни Чифлик може да не е от съществено значение способността да си купи билет за метрото от автомат. Но да бъде съпричастно с околните, способно да съпреживява, да бъде щастливо, да не се поддава на евтини измами е ценност, която образованието е просто задължено да му даде. За съжаление не го прави, и дори не знае, че в тази област е стигнало дъното, защото подобни класации никой не излъчва. Не че глобалният свят не ни е нужен. Но в него все пак трябва да намерим начин да разпознаем лицето си. Иначе утре няма да се намерим.