Преди време станах неволен свидетел как шофьор на маршрутка бе свален от колата на червен светофар и зверски пребит заради изпреварване. Целият бой трая един червен сигнал време - после светна зелено, двамата побойници се качиха на колата си и отпрашиха. Пътниците в маршрутката се съгласихме да станем свидетели на пребития шофьор, въобразил си, че може да получи възмездие. И си взехме белята. След това в рамките на две години два или три пъти се сменяха дознателите по делото, при което ние бяхме привиквани отново и отново в управлението на МВР да разказваме едно и също. Междувременно, както се оказа, побойниците пребоядисали и дори продали колата, с която избягаха след разправата. Не знам дали в края на краищата някой от тях плати дори символична глоба за побоя. Знам обаче, че със сигурност поне един човек е загубил вяра в правосъдието, ако някога я е имал
И едва ли втори път ще сезира държавните органи, ко стане жертва на побой или обир.

По-скоро ще търси възмездие, така да се каже, "по частен път".

Сетих се за случилото се, след като преди ден шофьор на маршрутка заплаши с газов пистолет неправилно пресякъл пешеходец. И след като видях версията, че човек е бил застрелян от упор във вероятен спор за паркомясто. Ако последното действително е вярно, значи изпушването, което ни завладява все повече, е преминало на съвсем друго качествено ниво.

Българинът отдавна вече не шофира, за да се придвижи от точка А до точка B. А за да отреагира на онова, което му се случва в ежедневието. Когато си безсилен да възразиш на шефа, да протестираш срещу по-силния от теб или просто да удържиш живота си в свои ръце, най-лесното е да седнеш зад волана. Той ти дава илюзията за власт, която толкова осезаемо липсва в живота ти. Или най-малкото, дава ти основанието безнаказано да ругаеш околните и да газиш правилата, защото това ще ти върне самочувствието, че държиш нещата в свои ръце. Джигитството у нас се превърна във форма на психотерапия, към която прибягва всеки лузър, изпитващ усещането, че животът му се изплъзва.

Затова и популярната чалга "Бясно карай на червено" по едно време бе придобила почти статута на химн сред една определена прослойка от хора.

А когато джигитът е въоръжен с пистолет, нещата лесно могат да излязат от контрол. Само в последните десетина дни имаше няколко инцидента с изваждане на оръжие в уж безобидни скандали на пътя - за предимство и неправилно пресичане. Интересно ми е кога и каква отговорност ще бъде потърсена за тях. Дали шофьорът на маршрутката, извадил пистолет, ще се отърве с нещо повече от нищожна глоба, или трябваше и да го употреби, за да бъде санкциониран? За блъснати на светофар хора се дават символични присъди, при това след като пострадалите с години обсаждат институциите и разнасят кошмара си от съдебна зала на съдебна зала. Оправдателни присъди за катастрофи при употреба на алкохол се купуват на кило. Въобще войната на пътя е на път да завърши с победа за онези, които са я обявили - а жертвите са всички онези, които са получили обидно малка цена за страданието си или направо отказ от правосъдие. Именно този отказ от страна на държавата позволява на воюващите да смятат човешкия живот за нещо незначително, което може да бъде безнаказано унищожавано и след това лесно да откупиш свободата си. И да продължават. Незаконни гонки, помитащи хора на спирки, куршуми заради паркомясто, оръжие заради неправилно изпреварване - в страната на ментетата това е в реда на нещата. Защото самото правосъдие е най-голямото менте. Защото следствията за провинения на пътя, които могат да бъдат решени за отрицателно време, се точат с години, през които не просто могат да бъдат заметени всички следи. През тях жертвата просто свиква с това, че е жертва. И или се примирява, или въстава. А когато въстане, това отново ще стане на пътя.

Стела Стоянова