Убеден привърженик съм на разбирането, че вариантът туризъм по график и в кратко време е последният, който човек би трябвало да избере, ако може. Затова бях щастлива, че през изтеклото лято получих възможност да опознавам канадския град Квебек в продължение на месец.

Град с 400-годишна история.

Квебек е седмият по големина в страната град, столица е на едноименната провинция, възприемана още като Нова Франция. През 2008-ма чества своята 400-годишнина. Старият му град е в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО като особено в настоящото десетилетие е обект на засилено туристическо внимание от цял свят. Това, от една страна, го поставя в ситуация на нетипичен за масовия канадски град пейзаж, а от друга - подсилва "аромата" му на изискан букет от разнородни европейски урбанистични традиции, пренесени в новата родина.

Пришълци и коренни жители.

Мнозинството от жителите на Квебек говорят на специфично френско наречие със силен английски акцент. Това е резултат от не съвсем толерантното през вековете взаимопроникване между двата езика, след като през ХVIII в. Франция "отстъпва" значителна част от канадските си владения на Великобритания. Хората тук са потомци на първите заселници, изпратени от френските крале, за да населят долината на река Сен Лоран в борба със суровостта на местната природа, но и с тамошните индианци, разбира се. В мнозинството си те очевидно подкрепят идеята за политическа независимост на провинцията и са безкрайно чувствителни към реални или илюзорни посегателства върху културната им неповторимост. Оригинален символ на усилията им през втората половина на ХХ век да се освободят от непосилния диктат на католическата църква е превръщането на една от безбройните катедрали в града в училище за цирково изкуство.

 Представители на така наречените в Канада първи нации, в случая ще рече индианци от племето на хуроните, успях да срещна два пъти -в селището им Уендейк, което е разположено на територията на града Квебек, и по време на ежегодните празници на Нова Франция през август. Тогава за изяви (дали случайно) им бе предоставен Площадът на ЮНЕСКО в Стария град и традиционните им танци събуждаха огромен интерес у туристите. Особено танцът на мира, където масово се включиха разноговорящи. А аз през цялото време се питах как ли се чувства потомъкът на коренното население, когато гостува на празника на потомците на завоевателите? Дни по-късно, при закриване на събитието, наблюдавах сцена, която и днес не успявам да забравя. Достолепен мъж, в традиционен кожен костюм, с типичното оцветяване на лицето, стоеше ледено безстрастен, докато всички шумно аплодираха участниците и делегациите, почели празника. И не изръкопляска нито веднъж.

Ценят и показват миналото си.

Известно е, че отношението към миналото разкрива много за настоящето на всяко общество. За европееца, професионално свързан с историята, особено пък от регион като Балканите, първоначално е шокиращо да свикне с мисълта, че най-старите артефакти в Квебек са само на малко повече от четиристотин години. Но бързо го преодолява понеже вижда как граждански ангажираните с проблемите на паметта действат енергично и залагат на експертността. Наличието на табели и обяснителни текстове на френски и английски към всички паметници оставям настрана, все пак става въпрос за Нова Франция. Но бях дълбоко впечатлена, когато научих, че една от най-елегантните улици, по която се разходих, и то извън границите на Стария град, "Сен Жозеф", допреди десетина години е била твърде неприятно пространство на разруха и долнопробност. Комплексното й реновиране е дело на общината в Квебек, а целта - да се върне атмосферата на оживеност, присъща й в началото на ХХ век, когато е главна търговска артерия.

 Краткото ми посещение в селището Уендейк бе етнографски наситено. Присъединих се за част от визитата й към френскоговоряща група, за да разгледам възстановка на така наречената Дълга къща от предмодерните времена, където някога заедно са живеели няколко индиански семейства. Гидът, също индианец, на перфектен френски обясни, че на всеки десет-петнайсет години старата къща се изоставяла и се е подготвяла нова. Тогава това ми напомни, че най-големият замък в Квебек, и прочута негова забележителност - Фронтенак, от построяването си през 1893 г. до днес е хотел, тоест място за временно пребиваване. Дали това обстоятелство не идва да подскаже, че "цивилизаторите"-европейци подсъзнателно слагат етикет "нетрайно" (или "недълговечно") на присъствието си в новите земи?!

Настоящето - химн на човешкото въображение.

Всекидневието в Квебек не предразполага към забързаност, а склонността към нервност се посреща недобре. Шофьорите от градския транспорт не се уморяват да поздравяват поотделно всички пътници, при положение че качването от първата врата е задължително. Любезната умереност е норма, подобно на живеенето в еднофамилна къща - приемат ги за еталон. Също така очевидно е заразително да се купуват възможно по-големи автомобили. Впрочем сблъсъкът с мащабите на страната е друг първоначален шок за европееца. Всичко е много голямо, включително и разфасофките на хранителните продукти в огромните супермаркети. Не забелязах пестене на електричество, вода и дървен материал, но пък и масово се използват пластмасови кутии за храна на работното място, детския лагер или пикника в почивните дни.

 Грижливо поддържаните паркове създават възможност за преливане на делника в празник. Разполагат с велоалеи, с пътеки от дървени плоскости, с многобройни места за почивка на тревата или на специално поставени пейки. До тях винаги има кошчета за боклук, а някъде и рула найлонови пликове за събиране на кучешки нечистотии. Съчетанието между очарованието на поляни с магията на малки езера и миниатюрни ботанически градини е особено приятно. В парковете има изградени дървени кули за наслаждение от птичи поглед. Наредени начесто табели правят невъзможно объркването дори на дошлите за първи път.

 Крайбрежието на Сен Лоран е пребогато на величествени гледки, към които грижливите домакини са изградили подходящи тераси за наблюдение. От най-високото място на крепостта на Квебек например, ръкавите на реката оформят воден площад, много подобен на този в Истанбул при Златния рог. Забележителен природен феномен е водопадът Монморанси. Слизането в подножието му ми се стори ритуално пречистване, понеже пръските му на слънце оформяха постоянна дъга. А гледката отвисоко към мощните струи оприличих на великански казан за небет шекер. Не по-слаба бе мистерията на водопада Кабир Куба в Уендейк - всеки друидски или тракийски жрец би завидял на американските си събратя. Предполагам също, че и всеки съвременен любител на красиви пейзажи ще се радва да преминава по огромните мостове, които свързват Квебек с околния свят и само за двайсетина минути го отвеждат във вилния комфорт на Ил д'Орлеан или при очарованието на крайбрежния Бопорт.

 Нощният живот на Стария град също си заслужава. Умело осветяване усилва магията на малките улички и ги превръща в посестрими на тези в Латинския квартал на Париж. Файтоните напомнят за Виена, а стълбите по фасадите - за Лондон. Редят се ресторанти, кафенета и барове от всякакъв вид, магазините посрещат и в късен час с отбрани сувенири, с аксесоари от фино обработени кожи и вълна. Галериите предлагат уникати за всеки вкус. Извън туристическата зона на града обаче, на възрастните хора се налага да пият кафето си в Макдоналдс (?!) понеже няма къде другаде.

 Още от първите векове на създаването си Квебек се превръща във важен културен център. Университетът "Лавал", основан от потомъка на френската благородническа фамилия Монморанси - Франсоа Лавал, е най-старият на територията на Северна Америка и този етикет може да се постави върху още серия забележителности в областта на културата. Традиционна и отстоявана във времето е връзката с метрополията и Стария континент. Затова едва ли е случайно, че една от най-посещаваните временни изложби в Музея на цивилизациите по време на престоя ми бе "Господарите на Олимп" (с артефакти от Берлинския музей), първа по рода си в Канада.

 Оригинален реверанс към старата родина (и към Европа) е и композицията на Мишел Гуле "Да сънуваме новия свят" (Rever le Nouveau Monde): върху седалките на подредени в алея столове се четат размислите на значими канадски творци за трудното изкуство на общуването между хора и цивилизации. Предизвикателството към посетителя е хем в полето на естетическото удоволствие, хем в сферата на интелектуалното усилие за осмисляне на бъдещето. Затова е в хармония с бликащия съвсем наблизо фонтан "Избухване II" (Eclatement II) на Шарл Доделен, който по замисъла на своя автор трябва да се лее в своеобразен химн на човешкото въображение. Въздействието му върху мен бе точно такова. Всеки път ми бе трудно да отделя поглед от рисуващите мигновени картини струи. Преживяването мога да сравня единствено с магията на светлинното шоу, което съпътстваше празниците на Нова Франция и представляваше двайсетминутна заря над реката в удивително хармоничен синхрон с музика. Канадските творци упорстват да въобразяват бъдещето.

"Имам право!", настоява 5-годишна госпожица.

Бъдещето. Там главни герои ще са днешните малчугани и затова канадците, и квебекарите в частност, полагат за тях впечатляващи грижи. "Имам право!" е реплика, която много често можеш да чуеш от устата дори на петгодишна госпожица. На децата, както впрочем и на инвалидите, са създадени максимално добри условия за живот без трудности. Спестяват им се всякакви варианти на принуда, ползват привилегията на нископлатени или безплатни възможности за игри и развлечения в парковете, на импровизираните сцени в Стария град, в детските ателиета на музеите. През лятната ваканция могат да посещават целодневни занимания в лагери, за които родителите плащат минимална цена, а останалата част от издръжката се поема от общината. Накратко - заслужава си да отглеждаш наследниците си в Квебек.

 Престоят ми в най-красивия, според много хора град на Канада ме накара за първи път да се почувствам не просто българка и балканка, но и неразривно свързана със Стара Европа. Осъзнах, че не бих могла да живея трайно в Новия свят, понеже съм неспособна да въобразявам бъдещето, след като помня изражението на индианския първенец по време на честването на Нова Франция. Все ще се получава имитация.

Красимира Йончева
Квебек-София