Къщите на ул. "Гурко"
Построени във възрожденски стил, всяка една от къщите на ул. "Гурко" е различна и неповторима. Удобен начин да ги видите отблизо, е да минете през алеята на паркчето, където има паметници на видни търновци, и в края да свиете по занемарено стълбище, слизащо към реката и жп моста. Ако не се страхувате от разминаване с влака там, е добре да се спрете и да погледнете нагоре. Защото точно над тунела е разположена впечатляващата Сарафкина къща, строена с разточителност и определяна най-често като шедьовър от средата на ХIХ век. От тази страна тя е на пет етажа поради стръмния терен, докато откъм горната (на самата ул. "Гурко") е само на два, така че единствено оттам можете да я видите откъм лицето.
После навлизаме откъм ул. "Тунел". Името идва от почти допрените стрехи на срещуположните къщи. Този ефект се е получил и на други места, защото тясното място за строителство е налагало етажът над приземието да се издаде напред, било цялостно или частично. При което обитателите на срещуположни къщи дори биха могли да се здрависват през прозорците.
Ако поспрете и се вгледате в къщите, ще откриете интересни детайли - старинна ключалка, облицовка от тухлички, первази и орнаменти над прозорците. Основата обичайно няма симетрия, понеже често следва извивката на улицата, докато горният етаж е значително разширен. Зидът е крив и изгърбен, фасадата е олющена, с прогнили стрехи. Но тези сгради са истински. Защото носят автентичност, събрала в себе си историята.
Самата улица "Гурко" е архитектурен резерват и минаването през нея е удоволствие, което никога не омръзва дори на търновци. Улицата е тиха, тясна, застлана с калдъръм. Малко са вече къщите, останали от епохата на Възраждането. На местата на изчезналите има бурени и храсти, сякаш са извадили зъб. Няколко други пък всеки момент могат да полетят надолу към реката - с опадала мазилка, изгнила дограма и цепнатини в стените. Но са интересни и различни, понеже малкото и стръмно място е било предизвикателство за техническите умения на строителя и е довеждало до нестандартни решения. Трябвало е да се съобразява с трудния терен, със средствата на стопанина...И все пак учудващо колко много е отделено за изява на чисто естетическите вкусове от тогавашната епоха.

Заветът на Кольо Фичето
Изкачете се нагоре по някоя от тесните улички със стъпала и ще достигнете до централната улица. Малко над нея е емблематичната "Самоводска чаршия". От двете й страни са разположени най-различни дюкянчета, пълни с безброй шарени неща, както и множество занаяти, характерни за онази епоха. Още в началото й се намира известната "Къща с маймунката" (1849) заради поставената над главния й вход малка скулптура на седяща маймунка. Когато човек застане пред творба на Кольо Фичето, не е необходимо да е специалист или подготвен естет, за да почувства, че стои не просто пред жилище, а пред произведение на изкуството. Двата горни етажа, отделени един от друг с плавна линия, характерна за творчеството му, издадените трапецовидни еркери, корнизът, който завършва добре общата картина, облицовката от тухлички (новост, въведена от него) - създават композиция, която въздейства със своята хармония. Усъвършенствана до степен, в която окото дълго време остава под властта на цялостното и му трябва време, за да оцени отделните детайли. Малко по-нататък се намира друго негово произведение - ханът "Хаджи Николи" (1858). Сградата е триетажна, с голям обем, като задната й страна има функция на подпорна стена на улицата зад нея. Фасадата е обърната към чаршията и е раздвижена с колонади и арки, олекотяващи тежката каменна зидария и придаващи ефирност, характерна за сградите на Майстора. Очарованието на града се дължи до голяма степен тъкмо на този истински гений. Неговите думи звучат особено остро в днешната епоха: "Паша ефенди, ако аз не направя моста при Бяла по терка си за 700 хиляди гроша - вземете ми главата!" Защото онова, което някога се е приемало като нещо задължително и нормално, днес вече не е. Защото, за разлика от днес, майсторът казва какво точно ще направи, как ще го направи - по "терка" си, тоест с майсторлък, с онзи майсторлък с който е известен, което означава, че няма да има никакво отстъпление от качеството, макар че ще е за три пъти по-ниска цена. Казва и най-важното - какво да последва, ако не изпълни обещаното - "вземете ми главата". И когато първият керван тръгва по моста, майсторът стои отдолу. Звучи като идеалния начин всеки съвременен политик да бъде тестван за обещанията си. Макар че, съдейки от успеваемостта им, би предизвикало редица смъртни случаи...

От Варуша
Най-широката панорама на града се вижда от върха на старинния квартал Варуша. Оттам окото се спира с интерес на всевъзможните форми и решения, които е вземал строителят, както за да успее да стъкми къщичката, така и да задоволи капризите на стопанина. Резултатът е гледка от къщи в най-различна възраст, неприличащи си една на друга, въздействащи приятно със своя еклектизъм.
И тук особеното в атмосферата идва от старите постройки. Новите се вписват добре и са в стила на възрожденската архитектура, но в тях понякога се чувства пресиленост, липсва им автентичност, особено при тези, превърнатите в хотели. Изпълнени със съвременни материали и подсилили утвърдени елементи от Възраждането, те имат сякаш нещо общо със силиконови красавици. Защото разкриват и някаква натрапваща се, пресилена показност.
А старите къщи са искрени. Много от тях изживяват последните си дни, обитателите са си отишли, наследниците още не са ги поделили...Както умират хората, така умират и те.
От Варуша погледът обхваща трите хълма на града - Света гора, Царевец и Трапезица. Загледан в тях, човек неусетно се замисля за преходността на живота. Защото, ходейки по улиците на Търново, сякаш виждаш и вековете, наслоили и оставили хубавото от себе си. Замисляш се за хилядите, живели преди теб, които също така са се радвали, страдали, любили, възхищавали и осъзнаваш, че всъщност си тук само за един кратък миг, че присъстваш в този многовековен град за един малък отрязък от време. С някаква тъга чувстваш как твоето време ще отшуми, ще потънеш и ти някъде в пръстта, за да се слееш завинаги с миналото...
Сякаш единствена утеха, захапали желязото на моста, вечно ще блестят под слънцето катинарчетата на влюбените.