Дамян Илиев не е артист, въпреки че е в главната роля на няколко филма. Не е едър бизнесмен, макар че е построил 46 моста, топлоелектрически централи, масивни сгради. Не е и политик, въпреки че на първите избори след 10 ноември 1989 година е на 13-то място в листата на "Екогласност", а днес - председател на "Отворен пенсионерски съюз".

На осемдесет години Дамян Илиев си остава строител. Само преди 24 месеца се качва да поправи покрива на бащината си къща, която днес родата и съдът са се мобилизирали да му вземат. Последният му мащабен строеж са виетнамските общежития в София. Въпреки че майсторът от село Котеновци никога не е делил обектите си на малки и големи.

В казармата Дамян Илиев получава диплома за авиомеханик и средно техническо образование. Очаква го авиацията и всичко интересно, свързано с нея. Какво повече може да иска един млад човек в началото на професионалния си и житейски път. Да, но ако не се казва Дамян Илиев. Във войската се повтарят три думи: "Тъй вярно. Съвсем не. Слушам! - казва. Не понасям строя. С три приказки не мога да бъда човек. Аз трябва да говоря. Напсувах командира и напуснах." Така родните въоръжени сили може би са загубили един способен полковник, но родното строителството спечелва истинския си пълководец. В резултат на това Дамян получава възможността да си говори колкото си иска. И той го прави, каквото и да му коства това. Но преди всичко строи. Понякога го обявяват за враг, друг път го награждават, но това са подробности от пейзажа на обектите му, пръснати из България.

Във Варна по време на строителството на Аспарухов мост кръстосва шпаги с първия секретар на окръжния комитет на партията. Бай Дамян робувал на своята строителна философия, а оня разполагал със силата на властта. Началникът пратил през главата на бригадира свой човек да работи на фермата.

Фермата е 460 тонна конструкция, която подрежда по моста металните греди с тежина 240 т. Винаги лостовете на тази гигантска машина са били в ръцете на Маргарита, съпругата на Дамян. Само на нея бригадирът имал доверие. В крайна сметка станало това, което Илиев предвидил. Новакът сгрешил, машината се срутила, едно момче на 22 години загинало, градежът на моста се забавил с две години и оскъпил с 2 000 000 лева. Виновните, разбира се, се опитвали да прикрият катастрофата. Срещу всичко това обаче застанал Дамян и истината, която той искал всички да знаят. Изключили го от партията, заплашили го със смърт. Този път се уплашил. Намерил спасение в Нигерия. После срещнал Христо Ковачев. Между другото му разказал историята си. По онова време големият режисьор снимал "Човек от народа", филм, посветен на седемдесетгодишния юбилей на Тодор Живков. С отклонените пари от лентата за Тато, Ковачев заснел още един филм. Изпълнителят на главната роля в него предложил той да се казва "Човек за народа". Авторът му решил друго: "Дамян". Изкуството направило строителя звезда. Това е историята, но днес малцина я помнят. А звезди с тесли в ръка няма дори в съвременните фантастични филми.

- Г-н Илиев, днес е първи май. Празнувате ли?

- Абе това празник ли е. Трябва да го закрият. Сега е така, работиш ли, ти се смеят. А парите са при тези, които не правят нищо.

- Защо станахте строител?

- Имам дванадесет занаята и три резервни. Супермайстор съм на всички: шофьор, монтьор, летец. Строителството е последната дупка на кавала. Отначало ме караха да стана автомонтьор на ломските рейсове. Но един заместник-министър Таню Найденов ми каза: Заминаваш за Пловдив, трябва ни технолог на новия захарния завод.

- Казвате, че сте прероден Кольо Фичето. Той е построил шест моста, а вие с четиридесет повече от него. Кой от тях е гордостта ви? Аспаруховият ли?

- Сложна работа. В Роглец, Видинско, което е съседно на моето Котеновци, селяните преминаваха реката по една греда. Беше отсечено дърво, което водата отнесе. Пълна изолация. Хората с месеци нямаха хляб. Помолиха ме: Ела. Това е най-малкият по размери и най-големият в душата ми мост. Когато го направихме, докараха ломската музика. Свири тя: Червената ти връзка, сърцето ми пръска... Идва бай Дамян като Дон Жуан. Посрещат ме бабите. Гушнали по едно печено пиле и бутилчица ракия. Слагат ги направо на моста. Една се спъна, падна, пилето хвръкна, бутилката се търкулна. Бабата пропълзя до мен. Вдигнах я, целунах я и тя мен. После вдигна ръце и почна да говори с Господа. Искала да му каже, че в селото вече има мост. Тези хора ме накичиха като кръстник: пижами, ризи... и номера на чорапите ми знаеха, всичко. Но най-голямата награда е в душата ми. /Докато разказва тази история, очите на бай Дамян се насълзяват. Сърцето ми бие със сто удара в минута, казва.

- А Аспаруховият? Той не е ли най-големият на Балканите?

- 2000 метра е дълъг. Той не е мост. Той е убийство. Там бяха решили да ме трепят. Да не стана герой на социалистическия труд. Изключиха ме от партията. После по настояване на втория секретар на партията във Варна Страхил Христов пак ме върнаха. Човекът ме обичаше. Заедно бяхме градили Девня и показвахме какво е това строителство и има ли то почва у нас.

- БКП ви е изключвала осем пъти и толкова ви е приемала. Защо?

- Всяка втора думи ми е попържня. Ставаш достоен и вече не те харесват. В партията съм приеман само един път, и то след 10 ноември 1989 година.

- Как така? Не сте ли били комунист?

- Баща ми беше. Картечницата му е в музея в Монтана. С две думи, не исках да бъда между тях. Но понеже знаеха, че e така, все си ме слагаха в някое партийното бюро, после ме изключваха. Макар че никога не са ме приемали. Осем пъти изключван, без да съм приеман!

- Какво мислите за Тодор Живков? Познавахте ли се?

- Той искаше да се запознае с мен, не аз с него. Дойде на ТЕЦ Варна, заедно с Мара Малеева. Показах им обекта. Говорихме общи приказки. Не съм от тези, дето съм му викал Тато и му лижеха задника. Като дойде, ме накараха да си облека костюм и червена вратовръзка. Имам само един от сватбата. Аз без ватенка и рубашка не струвам два лева.

- Защо качихте съпругата ви Маргарита на фермата. Не можахте ли да й намерите по-лека работа? Все пак тя е жена.

- Защото ми беше най-лесно да обуча нея. Прилагам сталински методи. Синът ни едва не се роди горе. Маргарита трябваше да излезе по майчинство 45 дни преди раждането, но нямаше с кого да я сменя. На "Дебреш" по пътя за Ботевград жена ми работи на 160 метра височина. Точно там е най-високият мост на Балканите. Сега е на седемдесет години. От височините тя трудно пазеше равновесие. За да върви, трябваше да се държи за стената. Пенсията й е около 450 лева, а моята в началото беше петстотин, сега порасна със сто.

- Режисьорът Христо Христов, "Всяка неделя" където бяхте "Събеседник по желание" и Кеворк Кеворкян ви направиха звезда. Дотогава никой не си позволяваше от екрана да говори остро и критично като вас. Не се ли страхувахте?

- Като излизах от студиото на телевизията, на вратата ме среща Петко Бочаров. Прегръща ме, поздравява ме и казва: Ти ни е... майката на всичките приказвачи, дето си изкарваме хляба по телевизията. По-голяма похвала от тази не бях чувал. След предаването Кеворк го заведох у дома, а дъщеря ми вика: Леле татко, ние те пратихме мечка да те яде, а ти я доведе вкъщи.

- Мостовете ви се пръснати по цялата страна. Напоследък си правите снимки пред някой от тях. Какво си спомняте, когато ги видите след толкова години?

- Мисля какви грешки сме допуснали, кого сме убили, как аз точно там съм срещнал смъртта, сериозните неща. Или как ток стопи скъпия часовник на ръката ми. Над Камчия правихме три моста "Чудните скали". Тогава се отсече пръстът на крака ми. Виси като парцал. Карат ме в Провадия. Докторът иска да ме шие. Пита ще издържиш ли? Дай ми от твоята мастика, казвам. Един сяда отгоре ми и започват. Оттам ме пращат във Варна. Кракът инфектирал, ще го режат. Стоянов, техническият ръководител, пък дошъл да ме види. Качвам се с него на ЗИЛ-а и право на обекта. Там се лекувам: със смрадлика, тетра и други разни треви. На третия ден се качих на нисата и потеглих за Бургас да търся кислород. Педала го натискам с петата. Мен от смъртта не ме е страх. Имал съм много срещи с нея.

- На моменти бригадата ви е достигала 160 души. Обичаха ли ви тези хора, мразеха ли ви, или се страхуваха от вас.

- Завиждаха ми. Защо да ме мразят?

- Ами искате от тях да работят? Натискате ги.

- Да, ама аз съм най-отпред. Тръгвайте след мен, викам и повеждам. Никога не съм имал канцелария. Напред аз с теслата, а отзад раята.
Наричаха моите работници орлите на Дамян. Маргарита беше орлицата. Един дойде от затвора. Никой не го иска. Чичо му полковник и той го не ще. Иска пак да го натика зад решетките. Бандит бил. Краде. Аз го взех, изкарах му жителство, апартамент във Варна. Научи всичко.

- Стана човек.

- Човек не може да стане, но майстор стана... Сега е без един крак. Като Мересеев. Има лодка и лови риба. При мен, в моята бригада "Кольо Фичето", не можеше да дойде човек, ако останалите не го одобрят. Кой ще назначим и кой ще остане, решават всички. Кажат ли гони този, гоня го...

- Синът ви Митко не е искал да ви последва по семейните професионални пътища. Сега обаче отговаря за строителството на една от най-големите комуникационни компании. Как стана това?

- Митко се роди по обектите и беше категоричен, че няма да стане строител. Мразел тази работа. За разлика от дъщеря ми Албена, която прилича на мен. В онази нощ, в която бях в болницата, той и майка му цяла нощ си говорили. Спиш ли, питат се, и пак продължават. И той казва: Това вашето не го искам. Беше инженер, стана офицер и накрая пак дойде в строителството. Какво да се прави - ген.

- Имате много награди. Дори най-високия български орден за онова време "Георги Димитров". Кога се кичите с тях?

- Как можеш да питаш такова нещо. Аз съм достоен човек. Когато ми дадоха първото голямо отличие: Народен орден на труда - златен, изведнъж ми стана много горещо. Изпотих се и излязох навън от залата. Отсреща имаше едно барче. Поръчах си нещо студено, но имах чувството, че всички гледат в мен. Станах вир вода, прилоша ми, като че ли ще срещам смъртта. Най-после успях да откача медала и да го сложа в джоба си. После никога повече не съм го закачал.