Къде живеем - в страната на най-добрите салати, на най-сбърканото правосъдие или на място, където всеки се чувства добре, само когато си купи еднопосочен билет за другаде. Преди няколко дни в Брюксел се проведе дискусия, на която българите там се опитаха да споделят мечтата си за това в каква България биха се върнали. Оказа се, те са доста по-различни от мечтите на онези, които живеят тук, например в отдалечено родопско село, работят в единствения местен шивашки цех и чакат с месеци заплатите си. Въобще, от идеите на онези, които по някаква причина никой не пита каква България искат самите те. В тази паралелна, но по-истинска България, никой не се чуди на сериозно с какво лого да бъде брандирана държавата му и дали то ще прилича на баница, пица или някакъв друг полуфабрикат, загатващ националната ни автентичност. За мнозина от тях

логото е вероятно изборното кебапче или двайсетачката

която някой им дава, когато се зададат избори и трябва отново да се гласува. Вероятно те дори не мечтаят за България в едрия мащаб, в който я виждат хората, излезли навън - във Вавилонската кула, наречена Брюксел. Те мечтаят за собствения си живот и все по-често не го виждат свързан с България. Мечтаят за момента, когато няма да им се налага всяко лято да прецапват границите като гастарбайтери и да отглеждат децата си по скайп и Фейсбук. Както и за момента, когато тези деца ще поискат да останат тук и ще могат да получат образование, което действително ще им донесе работа. Те са най-сериозният "чужд инвеститор" в икономиката на родното си село - защото благодарение на тях близките им не живеят на вересия и местният магазин, който олицетворява икономическия подем на селото, има пари да зареди нова стока. Докато политиците разсъждават мащабно за това как да привлечем чужди инвеститори, които ще отворят работни места, за да генерират още работещи бедни с минимален доход, мнозина оцеляват от "инвестицията", която тези хора правят, работейки на черно в чужбина работа, на която никой местен човек не би се хванал.

Каква мечта за България могат да имат? Те знаят, че живеят в сбъркана държава, където мечти за България могат да имат само политиците - и по дефиниция тези мечти са силно метафорични и неконкретни. Нашата задача е да сбъдваме техните мечти, което рядко води до осезаема промяна в живота ни. На дискусията няколко наши сънародници в Брюксел, вече заразени от еврочиновническия сленг, който е на светлинни години разстояние от страната ни, повтаряха като мантра, че трябва "да генерираме позитивни новини". Лошото е, че такива новини трудно се поддават на превод, ако

живееш на място, орисано на разпадане

ако хоризонтът ти стига само от аванс до заплата или до вересията по всяко друго време. Политиците генерират "позитивната новина", че някой е открил в градчето им работни места - обитателите му виждат, че на въпросните места получават заплата, с която едва могат да си платят сметките, работят без всякаква защита и без регламентирано работно време и на всичкото отгоре трябва да се радват, защото можеше да бъде и още по-зле. Само че това нещо не достига не само до Брюксел - то не стига дори и до жълтите павета, където се разработват "политики", но не се задават хоризонти. Където на хора, преживели 25 години непрестанна реформа, се предлага "най-сетне да запретнем ръкави и да работим", сякаш фактът, че безсмислените реформи досега са изяли половината им живот, прекаран все със "запретнати ръкави", е недостатъчен. Хора, на които им е втръснало от мантри за реформи и от обтекаемо говорене, затова вече дори не се вслушват в него. Втръснало им е и да не ги питат за нищо, защото като правило държавата ни винаги е по-загрижена за това да върне онези, които вече са "изтекли" навън, отколкото да подобри живота на другите, които са избрали да живеят в нея.
Именно затова тези Българии не се разбират. Защото "генерирането на позитивни новини" не е същото като създаването на реални условия хората да се почувстват добре. "Позитивните новини" са лустрото, красивата опаковка, в която политиците често пъти увиват половинчати и измислени реформи, за да не се разбере откъде точно се краде. Затова и тези новини имат измислен адресат и никога не достигат до реалния човек, който стои от другата страна на комуникацията и, ако иска да види нещо позитивно, си пуска фиш за тото или турски сериал. Имаме дори не само две Българии, а десетки. Имаме 50 нюанса България, като общото кратно между тях е само недоволството от настоящото състояние на нещата, но не и визията за това как то трябва да се промени. Впрочем онази, последната България, има ясна визия по този въпрос - "по-добре няма да стане". Тя не изпраща навън така наречените "мозъци" - изпраща гастарбайтери, които нямат друг изход. Които вече дори не мечтаят. А когато спреш да мечтаеш, дори за собственото си бъдеще, и започнеш само да оцеляваш, тогава вече става страшно.

Стела Стоянова