Визитка:
Роден е през 1947 г. в София
Завършил е българска филология в СУ “Св. Кл. Охридски”
Работи в сп. “Съвременник” от 1973 г. като редактор, зав. отдел, зам. главен и главен редактор
Автор на 16 книги, 10 от които романи
По романа му “Битието” е заснет сериалът “Дървото на живота”

- Г-н Зарев, каква бе за вас отиващата си 2014 година в личен и обществен план?

- Слава богу 2014 година беше здрава за мен и за моите близки, продължавам да бъда заобиколен от тези, които обичам, и това ме прави щастлив човек. През настоящата година у мен назря идеята за нов роман с условното заглавие „Орлов мост”. Веднага след Нова година сядам да го пиша и както винаги това ме изпълва със светлина, с надежди и с опасения, с някакъв всепроникващ и сакрален страх. Сигурен съм, че този роман ще бъде най-трудният в живота ми и самата мисъл за него е особено вълнуваща. През 2014-а навърших 67 години – сериозна възраст, която ме приближава, усещам го с кожата си, до някаква съдбовна равносметка. Знаете ли, проблемите на старостта не са в това, че човек остарява, а че остава измамно млад. Понякога сутрин, когато се събуждам възторжено, се усещам на 20 години, но когато се опитам да се отлепя от леглото, се връщам в своето уморено, доста изхабено тяло. С това трябва да свиквам, трябва да го осмисля и да се смиря пред неотменното.

В обществен план през 2014-а преживях едно от най-големите си разочарования в този така мъчителен и несвършващ преход. Това е, че не успяхме да утвърдим и да сплотим покълващото в България гражданско общество.

- Има ли национална идея, която в момента би обединила народа ни?

- През целия болезнен преход управляващите у нас от всички цветове и партии, маститите магистрати и висшите чиновници се грижеха най-вече за своите интереси. Двадесет и пет години в Народното събрание неуморно се „творят и претворяват” закони и уж се правят някакви реформи. Калпавите и непродуктивни закони непрестанно се поправят, а реформите се оказват неефективни и направо фалшиви. Това, което може да обедини нацията, да й създаде някаква продуктивна кауза и усещане за бъдещност, е гражданското общество, последната възможност за съпротива срещу корупцията.

- Ще можем ли някога да се оправим като нация?

- На това се надявам и то може да се случи само ако успеем да сменим елитите и върнем морала в обществото, ако всички заживеем по законите и ясните, прозрачни правила и най вече ако младите и интелигентни наши деца, които прокудихме, се завърнат в родината си и оставят своята енергия и талант в България.

- Влияят ли ви събитията от деня – детската престъпност, насилието...?

- Едно от нещата, което особено ме тревожи, е небивалата неграмотност, която обхваща цели дялове и етноси от българското общество. Пълната и покрусяваща безпросветност маргинализира стотици хиляди наши сънародници, приучава ги да съществуват без правила, без отговорности към обществото и превръща огромната част от тях в престъпници, в хора, които с десетилетия живеят върху гърба на другите. Обикновено те се капсулират в гетата, в своята мизерия и невежество, кражбата и насилието се превръщат в единствено им препитание. Затова огромна вина имат самите групи и етноси, но и цялото ни общество, което не направи нищо, за да образова тези нещастници и реално да ги приюти... Т.е. да им помогне да се почустват като част от всички нас, да се вградят в обществото.

- Кои качества могат да ни помогнат сами да изплуваме от блатото?

- Мисля си, че нас могат да ни спасят невероятната устойчивост и изобретателност на българина, неговото удивително умение да оцелява. Разбира се, когато непрестанно оцеляваш, когато все оцеляваш в продължение на столетия, това натрупва социална, психическа и нравствена умора.

- Вярвате ли в предопределените неща?

- Аз съм наивен човек. В моя скромен живот непрекъснато бях изненадван от хората и от събитията, някои от които разтърсващо болезнени и съдбовни. И все пак продължавам да храня вярата, че в съществуването на всеки човек има някаква задължителност, предопределеност, която будистите наричат карма. Да, в своето битие ние сме повлияни от своята карма, но аз съм сигурен, че със собствените ни духовни и морални усилия сме в състояние да се противопоставим на привидната неизбежност и да я променяме.

- Как различните поколения възприемат посланията от книгите ви?

- Книгата е един завършен, окончателен, непроменлив текст. Удивителното е, че всеки читател според своята възраст, духовни опитности и емоционална чувствителност променя и „отваря” текста, сякаш го дописва и така го размножава, мултиплицира, прави го безкраен... Колкото читатели, толкова различни книги. Този удивителен духовен механизъм е страшно важен за писателя, защото преумножава неговия личен неповторим свят, а също моралните и философските му послания. Благодарение на издателствата „Сиела” и „Хермес” в момента девет мои романа са на пазара, голяма част от тях са писани преди съдбоносните промени през 1989 година, но се продават добре, което означава, че продължават да интересуват и да вълнуват хората. Напоследък често се срещам със свои млади читатели, изпитвам усещането, че те стават все повече, а това е прекрасно усещане, защото младите са бъдещето.

- Немскоезичната критика възприема трилогията „Битието”, „Изходът”, „Законът” като откритие в европейския епос.

- Трилогията наистина беше възприета повече от ласкаво в немскоезичния свят, за нея излязоха над двадесет отзива и рецензии в най-престижните издания като „Франкфуртер алгемайне цайтунг”, „Нойе цюрхер цайтунг”, „Берлинер цайтунг”, „Ди велт”, „Дер Щандарт”, „Щерн” и др. Първото издание в луксозен вид и твърди корици се появи в престижното издателство „Дойтике”, най-удивителното е това, че не по-малко знаковото издателство „ДеТеФау” закупи правата на трилогията и преиздава нейните две хиляди страници в меки корици, което означава в голям тираж.

- Имате ли страхове, че светът не отива към добро?

- Не съм пророк, трудно ми е да определя накъде отива този объркан и сложен свят, но вече зная, че навярно всяка човешка дейност има своята съзидателна, но и своята разрушителна страна. Вземете например комуникациите, които направиха света неправдоподобно малък, близък и преодолим, но които създадоха и един илюзорен, виртуален свят, който сякаш вече подменя реалния, и децата ни живеят в него. Цели дни те прекарват в едно несъществуване. Интернет е огромно духовно човешко постижение, ала ако една библиотека например не просто събира и опазва знанието, и най-важното - селекционира го, то интернет предоставя едно безформено и всеобемно блато от знание и пошлост, от духовност, енциклопедичност, но и порнография. Аз съм убеден, че в близко бъдеще „интелектуалното замърсяване” в мрежата ще постави същите тревожни и трудно преодолими проблеми като екологичното замърсяване на живота и планетата. Всеки ден във Фейсбук получавам десетки предложения за приятелство и аз се питам: „възможно ли е човек да има две хиляди приятели”, защото приятелското чувство е дълбоко интимно като любовта.

- Подценена ли е ролята на интелектуалците в обществото?

- Повтарял съм го многократно - българската политическа класа захвърли националната ни култура в неприветния заден двор на общественото внимание. Прожекторите на медиите осветиха и възвисиха мутрите, корумпираните магистрати, олигарсите и откровените пладнешки крадци, воайорите, първосигналния вкус на плеймейтките и всякаквите миски. Това е така, защото в културата не се преразпределят пари и влияние, просто в областта на културата не може да се краде.

- Какво става със сп. „Съвременник”?

- Допреди няколко дни съществуването на „Съвременник” беше под въпрос, а изчезването на това прекрасно, високо духовно, трептящо от чистота и „облечено в бяла риза” издание щеше да е едно от най-ужасните поражения в моя живот. Слава богу, това се размина, има сериозна надежда да намерим подкрепа от Министерството на културата, а също и от европейския книжовен фонд „Традуки” и да спасим „Съвременник”, което в своето 42-годишно съществуване се превърна в любимо обиталище на националната ни интелигенция.

- Кои от големите писатели помните от детството си?

- С особена яснота си спомням Людмил Стоянов и Мери Грубешлиева, те често гостуваха у дома. Неговото сиво безкръвно лице и огромните безсънни торбички под очите му, бавния му и спокоен глас. Любимата му песен беше „Имате ли вино...”. С преклонение си спомням Емилиян Станев, живите му проблясващи и пронизващи очи зад кръглите очилца. Състоянието му на постоянна напрегнатост, на някаква трескава мисловна вглъбеност, което предаваше на събеседника си. Емилиян Станев беше слаб, жилав, дребен човек, който притежаваше удивителното свойство да изпълва. В неговото постоянно творящо присъствие нашият просторен хол ставаше тесен и незначителен, светлината в полилеите помръкваше, а едрите, излъчващи физическа сила и надмощие мъже, сякаш се смаляваха. Добре си спомням и Димитър Талев, имаше вила в Бистрица до нас. Също като Емилиян Станев и той притежаваше умението да изпълва, да приковава чуждото внимание, но Емилиян Станев беше рязък, помитащо жизнен, приказлив и се намираше в състояние на постоянна възбуда, докато Димитър Талев бе смълчан, затворен в себе си, притихнал в духовната висота на виденията си. Той беше човек препатил, ала простил на другите. Писането за него беше висша наслада, дотолкова възторжена и опияняваща, заслужаваща да жертваш за нея времето на изтичащия се живот, да загърбиш удоволствията и суетите му, че сякаш граничеше със страданието. Със страданието, че е невъзможно да се постигне съвършенство, че подобно на хоризонта колкото и да го приближаваме, съвършенството се отдалечава от нас.

- Ако можете, какво от живота си бихте променили?

- Ако можех да се върна в началото на моя живот, бих го изживял по същия начин. Той е мой и единствен, понякога труден и несправедлив, понякога трагично възвисен и така прекрасен. Моят живот това съм аз и изстраданите от мен книги, целият ми възторг и преклонение пред словото!

СВЕТЛА КАРОЛЕВА