Масово младите хора си мислят, че краят на комунизма идва с падането на Китайската стена. Този факт никак не ме изненадва. Не защото съм изначално зареден с подозрения към младите хора, а защото съм наясно със стесняващия се обхват на тяхната обща култура. Една голяма част от тях пребивават спокойно в социалната си неграмотност, на двадесет години продължават да са слабо ориентирани за ставащото в света. Училището, родителите, медиите, приятелската общност... никой от тези фактори не се е оказал достатъчен, за да осигури някакво информационно наместване в главите на тези хора. В конкретния случай става дума за два значими символа в историята на човечеството - Стената в Берлин и Великата китайска стена. В главите очевидно не е формулирана разлика между едното и другото, между Берлин и Китай. Но нима само младите хора обитават морето на контекстуалното невежество! Спомнете си колко хора на високи обществени позиции говореха глупости по един или друг конкретен повод. В света на тесните специализации и глобалните манипулации колективното оглупяване не е желаният път, но е факт.

Ако е вярно, че историята е учител на народите, очевидно е голям пропуск да си останеш исторически неграмотен. Най-малкото историята ни казва, че нищо не е започнало с нас и няма да свърши с нас. Историята е 

споделен опит с хората от миналото

Тя е далекоглед, с който виждаме неща далеч отвъд хоризонта на всекидневието си. Имам усещането, че да си невеж днес в България е по-скоро повод за гордост, отколкото за срам. Невежият човек е високомерен по свой си начин, той смята, че е господар на света и има обяснение за всичко. Невежият човек е агресивен, защото няма културата да борави с аргументи и да се ориентира в необятното море на фактите. На него са му достатъчни квалификациите. Днес милиони хора са заровени в мрежата, те ползват нейните информационни блага по начин, който очевидно не дава особено добри резултати. Мрежата е нещо като огромен отдушник, там всеки крещи спотаеното и изхвърля емоционалните си боклуци. За мен учителят стои в центъра на образователната система. Без неговата интелектуална сила и обществен авторитет няма добро образование. През последните години се чуха настоятелни мнения, че институцията трябва да обслужва ученика, да се съобразява с неговите желания и пр. Това клиентелистко мислене не ми изглежда силно, изглежда ми дори конюнктурно и неадекватно. 

Училището не е градски транспорт

То е вековно моделирана възпитателна институция. То трябва да помогне на младия човек не просто да натрупа знания по един или друг предмет, а да разбере по-добре света и самия себе си. Училището е място, където младите хора се позиционират спрямо определени ценности. Някои ще кажат, че това е остаряла педагогическа утопия. Аз ще им отговоря, че без някакъв актуален идеал за човека никакво възпитание не е възможно. Трябва да сме наясно каква е онази социална арматура, която училището трябва да сглоби, за да възпитаме емоционално грамотни хора, а не да толерираме диваци с разрушителни инстинкти и всеобхватен егоцентризъм. Четенето е интелектуална процедура и емоционален ангажимент. За да се прочете номинално един текст, е достатъчно да се познават буквите и най-общите правила на словореда. За да се разбере един текст, е нужно да си социално грамотен и да притежаваш контекстуална култура. Изкуството на четенето се нуждае от наставници и училището трябва да изпълни ролята си на такъв наставник. Да четеш означава 

да накараш книгите да работят за теб

Да те правят различен от това, което си бил вчера. Това човешко развитие наричаме „порастване”. Четенето това прави - помага ни да порастем, да достигнем една по-висока степен на зрялост. Самата култура на четенето е исторически променлива, днес не се чете като в началото на двадесети век, но това вече е дълъг разговор.

Време е да се приеме новият закон за училищното образование, не че и старият не работи. Време е да се създадат нови учебни програми, по-функционално ориентирани. Време е да се напишат нови учебници, по-добре адаптирани към познавателния хоризонт на децата. Не всички деца ще станат математици, филолози, химици..., на тях трябва да им се преподават функционални, хуманитарно развиващи и професионално ефективни знания. Строго научните езици на отделните дисциплини трябва да бъдат преведени и адаптирани по един добър начин. Това е много сложна задача, тя не може да се реши, като се вмени писането на учебници само на учители, както замисляха различни министри. Много пъти съм повтарял - българското образование не може да бъде ситуативно зависимо от разбиранията на поредния министър. Министрите идват и си отиват, говорят високи и самонадеяни думи, а бездната на невежеството се разтваря. Националната образователна политика трябва да следва ясна стратегическа линия, която да отговаря на въпроса - „След като искаме да държим децата дванадесет години в училище, какво сме способни да им предложим в замяна?” Ако ще ги изтезаваме с губене на време и с излишни знания, значи сме обикновени насилници.