Валери Петров завинаги ще остане от хвърчащите хора, с чиито стихове, приказки и преводи ще порастваме, помъдряваме, обикваме. Големият поет издълба дълбока следа в изкуството по неговия си искрен и красив начин: с простота на изказа, честност към словото и несъкрушима вяра в доброто. Валери докрай запази свежестта на ума си, любовта към стиховете и благородството, което излъчваха всяка негова дума и усмивка. Публикуваме едни от последните ми думи, събрани от интервюта във вестник "Стандарт".
- Господин Петров, кое е в основата на творческото ви дълголетие?
- Вие май с този въпрос намеквате за "напредналата ми възраст", но аз трябва да отхвърля намека ви като най-долна инсинуация. Започвам с шега, защото не ми е лесно да отговоря. Както са казали класиците, "Лошото е не че стареем, а че оставаме млади". И така е - обикновено човек не може или не иска да забележи кога биологическата старост е почукала на вратата му. А и когато е чул почукването й, пак най-често се надява, че спада към вашите "творчески дълголетници" и продължава да се чувства на всеоръжие в своята област. А да обясня как се запазват творческите сили не бих могъл, пък и не зная дали и доколко сам съм си ги опазил. Вярно е, че още ми се пише, но това нищо не гарантира, затова внимавам в играта и оставям новите си работи да поотлежават, чета ги на близки и приятели, преди да ги дам за печат. А някои, разбира се, си остават в папките, за лично ползване.
- Вие сте автор на поезия, драми, киносценарии, сатира, превеждате. Какво от всичко това ви изкушава и днес?
- През последните години повече работих като преводач. Но се знае, че
за мен главното е личната поезия
Току-що казаното се отнася предимно за нея. Другите жанрове искат по-дълги срокове, пък аз не съм сигурен, че природата ще ми ги отпусне.
- Борбата между доброто и злото, истината и лъжата, омразата и обичта са били винаги в основата на вашето творчество. Кой е победител в това противоборство?
- Позволете ми да цитирам края на свое стихотворение, който доста категорично отговаря на питането ви. "...Ах, напразно с тоз блян, че ще станат добри, цял живот Росинанта си яха - ще си тръгнеш, оставил ги дваж по-лоши дори, отколкото бяха." Това казва всичко. И така е - навремето усещах, че в работата по "възпитание на чувствата" доста неща не вървят, както ми се искаше. И все пак сега си спомням, че сериозни усилия бяха насочени към издигане на общото духовно равнище на обществото. А как всичко се върна назад към чертата на старта от 1944 година и дори далеч я задмина! Какви ужасни "гени със закъснител" избухнаха в човека през последните 15 години, та сега сме свидетели на ужасното нравствено рухване на държава и нация. Тези чалги, тези "Големи братя", тези мръсни вицове... Но не ми се изброяват отделните явления на нравствения ни срив, още повече че вие ги знаете. А ги знаят и тези, които ще ни четат, нали всички дишаме отвратителните им миазми.
- Смятате ли, че сривът в духовността е и една от причините за тежкото ни материално положение?
- Не, не смятам. Няма да е само той, но и той има огромно значение, за да сме днес, където сме. Материалното и духовното взаимно се обуславят. Ако бях китаец, щях да ги нарисувам като два дракона, които, захапали опашките си, ни въртят в омагьосано колело. За жалост тези, от които зависят въпросите на културата и просветата у нас, не разбират от китайски картини и вече толкова години не искат да видят причинно-следствената връзка. Материалното, като по-осезаемо и по-високо крещящо за разрешение, все излиза на преден план в съзнанието на управниците ни и изтласква назад, както се казва, "към гръцките календи" другото, нематериалното, макар че то и сега всеки миг се превръща в материално. Да не говорим за бъдещето, когато, съвсем осезаеми и трудни за оправяне, ще дойдат тежките последици от немарата към него.
- Кои са приятелите и хората, с които се виждате?
- Главно тези, с които се знаем от младостта. Но не всички, уви - доста от тях напуснаха този грешен свят. Чудесният писател Константин Константинов, с когото - въпреки разликата в годините - бяхме някога близки, беше писал (цитирам по памет): "Светът на покойниците ни стана по-голям от света на живите." Този образ и навремето ми бе направил впечатление, но едва сега разбирам за какво е ставало дума. Все пак имам добри, умни приятели, които са още живи, както и аз съм още жив за тях. От време на време си ходим на гости, за да се чудим на това или онова, да негодуваме срещу някое явление, да изказваме надежди в друго и изобщо да разменяме пенсионерските си мисли, които се оказват толкова близки, че да ни пита човек какъв смисъл има да си ги разменяме...
- Вие сте човек, който е живял в три епохи - царство, социализъм и демокрация. Как успяхте да съхраните особената си личност - въпрос на характер, възпитание или умишлено избрана позиция е?
- Така ли наричате тези три "епохи"? Аз имам имена за тях, но да оставим тази подробност. Не зная каква е особената личност, за която говорите. Нито какво съм съхранил през времената и смяната на строевете. Родил съм се в ляво интелектуално семейство и такъв, ляв интелектуалец, съм си останал досега. С радост посрещнах края на авторитарния ни социализъм главно поради липсата на творческа свобода при него. Но останах с тези, които смятаха, че нещата са поправими, че е възможно преминаването ни към всеизвестния "социализъм с човешки образ". По ред причини това се оказа невъзможно. По-късно се оказаха измамени и тези измежду моите събратя, които искаха пълното ликвидиране на социализма. Защото вярваха в бързото установяване у нас на демократичната Аркадия.
Но аз не съм политик и в онези дни не съм поставял възможностите на везни. Действала е навярно силата на идеята, с която съм закърмен, а и чувството за някакво вътрешно благоприличие сигурно си е казало думата... Но това са късни и несигурни обяснения - много често нещо вътре в нас взима решенията, а ние после ги обличаме в разумни мотивировки.
- Какво най-много бихте искали да се случи на българите в близко и по-далечно време?
- Вие знаете какво може да бъде то. И то не само защото сме в сиянието на коледните и новогодишните празници, а защото всички честни хора на тази наша измъчена земя го искат: Да излекуваме по-бързо дълбоките язви на обществото, за да заживеем един социално по-справедлив и по-духовен човешки живот и да отлющим от себе си външните струпеи, които са загрозили лицето ни пред света. Но нещата са свързани и бъдещето зависи не само от нас, а и от това, накъде изобщо върви световната история.
- Съжалявате ли за нещо непостигнато или ненаписано?
- О, навярно има безброй такива неща, но аз съм така направен, че в живота не съм си поставял далечни и високи цели, а съм работил винаги под въздействието на непосредствените импулси. Или на обективни обстоятелства. Така че не зная какво не съм направил и мога спокойно да се радвам на постигнатото.
- Кое е най-важното нещо, което научихте в живота?
- Напоследък констатирам, че колкото повече човек напредва в живота, толкова по-колеблив става пред тези екзистенциални проблеми. Докато сме млади, не си задаваме така наречените вечни загадки и дори им се надсмиваме, а след това... Все пак ми се струва, че смисълът на живота е в самия него. Защо се плашим от небитието? Щастие е да живееш.
Искра КРАПАЧЕВА
