Николай Майсторов е роден през 1943 г. в София. Завършва Художествената академия в класа на Ненко Балкански. Преди дни Софийска градска галерия приюти над 100 негови платна под наслов "Апокалипсис сега или винаги". Майсторов е почетен професор в Нов български университет.
- Господин Майсторов, и последната ви изложба провокира с библейски мотиви, които канонът не разпознава....
- Моето отношение към религията не е канонично. Аз съм вярващ човек, но не вярвам в канона. Като българин съм православен християнин и като свободен човек съм определил отношението към вярата като към първопричината. Отношението ми към Библията е като отношението ми към всяка друга сериозна книга. Когато завърших академията започнах да се провокирам от текстове, по-скоро да преоткрия себе си като вътрешна мисъл или да преживея себе си в самото съдържание на книгата. В този план не съм се допирал само до Библията, а и до много други мъдри книги, на Сервантес, на Унамуно... Те определяха моето съдържание, провокираха моята образна система. Двете основни теми, които работих върху Библията, това е началото и краят, раждането на света и завършека му. Опитах се чрез тези два цикъла да затворя Библията като начало, като творческо начало и като край. Говоря за изложбата ми отпреди пет години.
- А с какво последната ви изложба е по-различна?
- Тази изложба е на същата тема, която разработвам от години. Това е последният цикъл 2010-2013. Според мен темата за апокалипсиса дава интересна съпоставка как съм се развивал във времето, как интуитивно съм се разграничавал от самия себе си, от предишните цикли. Дори като пластична визия циклите са различни, като цвят също...
- Какво да чакаме след нея?
- След нея смятам да работя по четирите евангелия, но те са по-скоро една енергийна флуидна провокация. В никакъв случай не робувам на сюжета, на традиционните образи, а търся адекватност на своята съвременна чувствителност. Преживявам темата по моя начин. В основата стои и провокацията на текста, на самата митологична фраза.
- Все пак, откъде това влечение към религията?
- За мен развитието на света е един феномен. Смятам, че хармоничното начало е вътре в нас. Но животът по принцип е една постоянна загуба, една постоянна трагедия и в този смисъл апокалипсисът извежда темата за вечната промяна. Тя по принцип е градивна.
- Станислав Памукчиев казва, че картините ви разбулват страстта, греха и въздействат като психограми. Съгласен ли сте с такава трактовка?
- Ами, съгласен съм, разбира се, Станислав е добър художник, интуитивно разбира нещата. Моята тема поначало е човекът, аз само това работя. Но човекът, изведен от моята чувствителност, т.е. това е една автобиография. Аз преживявам себе си в едни и същи неща, но в различното време те са извадени по различен начин. Темите са общо взето раждането, смъртта, противоречието, болката, страданието. Те са едни и същи теми, изведени като саможертвата, жертвата и т.н.
- Диагнозата ви за настоящето време?
- Аз мисля, че ние сме част от тоталното време. Смятам, че една тотална диструкция като събитията в Русия, събитията в Арабския свят, по-старите събития в Сирия, в Ирак, вечните противоречия между Изтока и Запада, между религиите правят времето разделно. И просто не му се вижда краят на този апокалиптичен в момента свят.
- Кога пишете стихове, преди или след картината?
- Стиховете са, бих казал, един случаен момент за мен. Аз започнах много късно да пиша. То е една пунктуация, която ме облекчава, някакъв катарзис. Може би в най-тежките минути в живота ми, в абсолютната ми самота губене на всякакви връзки, на контакт със света, с най-близките хора, прописвам. Докато рисуването е част от моя професионален живот.
- Според Левчев най-характерното за вас е различността...
- Той ме познава като художник и може като чисто приятелски жест да го е казал. Е, и самият аз се смятам различен от околните, нестандартен, нетипичен. Затова моят контакт със света е доста труден.
- Наистина имате вид на труднодостъпен и самотен човек?
- Сам се чувствам, да. Сам се чувствам и разчитам на най-близките ми хора, на приятели, на жена ми да ме изваждат от това състояние, защото оставайки абсолютно сам, изпитвам страхотен страх пред бездната. А бездната е онази утроба, която ни е родила. Ние не знаем откъде идваме, къде отиваме, това е бездна за нас, психическа бездна и изпитвам шизофреничен страх от това нещо и се опитвам с работа, чрез близките хора да компенсирам този постоянен страх.
- Има ли къде да избягате...
- Слава Богу имам една къща над Дряново, в едно, то е по-скоро не селце, а паланка, изоставена от хората. Там не рисувам, а съзерцавам.
- В един стих пишете, че сте грешен за това, че обичате...
- Ами човек винаги се чувства грешник. Аз се чувствам така, чувствам се виновен постоянно. Съблазънта в човека съществува, човек винаги изневерява на стойностите си, завистливото му око, погледът му, светът постоянно ни съблазнява.
- Влияния изпитвали ли сте в изкуството?
- Да, аз съм експресивен художник. Не по формален принцип, по вътрешна убеденост. Самата психика ми е деструктивна, тя ражда експресията, диструкцията в самата форма. Обичам дълбокото, психологично изкуство. Не обичам формалното, естетическо изкуство. Много принципи на модернизма ми са чужди като формален характер на пластична изява. Естествено, че харесвам Гоя, експресионизма като пластичен фактор в изкуството. Мога да ви кажа, че вече съм се откъснал от консумацията в прекия смисъл на думата на изкуство. Почти вече не гледам, затворил съм се. На тия години се радвам на своята самодостатъчност
- Може ли да се каже, че търсите красотата в грозното?
- Красотата е относителна, даже и грозният човек е красив. Душата важно да е красива.
- Говори ли ви се за художествения живот преди промяната...
- Независимо че сме съществували под една шапка на идеологията, благодарение на положителни хора на висок пост имаше възможност да се работи свободно. Аз самият съм се изградил по това време като художник. Пряко не ми пречеха, купуваха ми картините и по тоя начин бих казал, че имаше държавна политика да се защитават талантливи хора. Сега няма държавност, има един друг фактор, който пречи на изкуството: самата пазарна икономика. Изкуството винаги трябва да бъде защитено, особено високото изкуство, от държавата. Изкуството няма търговски израз. То винаги е слабо от тази гледна точка. И малки държави като България наистина трябва да финансират и да изразяват своите симпатии към таланта, да го защитават. Такова нещо в момента няма, шири се една кич потреба.
- Бяхте близък с невероятния художник Иван Георгиев-Рембранда. Сещате ли се за други примери на отдаденост към изкуството преди промяната?
- Няма, аз други примери не знам, такива ярки като него. Той абсолютно се изолира. Мисля, че това беше нож с две остриета. Това го самоизяждаше, той страдаше от това нещо и то го погуби. Това е трагизъм, той чувстваше своя гений, чувстваше своята сила, но нямаше контактността със зрителите. Но в крайна сметка човек трябва да вярва по този начин. Да работи залудо, защото в крайна сметка резултатът един ден идва, както дойде при Рембранд.
- Как реагирате на подмятанията, че изкуството ни стига едва до Калотина?
- Не е така. Западът има любопитство към българското изкуство. Има отделни художници на световно ниво. Вярно, бяхме затворена страна, бяхме дълго време откъснати от големия свят. Това може би е най-голямата грешка на идеологията. Затова пак повтарям, държавата може да направи много за своите таланти. От друга страна, истина е, че българите се самоизяждаме от завист. По-добре всички да бъдем зле, отколкото някой да е по-добре. За това няма лек.
Иван Матанов
