- Ириней, кастингът за "Антигона" провокира бурни страсти в  гилдията...

- Пиесата на Жан Ануи, писана през 40-те години на миналия век,  възбужда интелекта и предизвиква емоциите. Явиха се към 70 дами - очакваше се от  тях да са с добър характер и хулиганско поведение. Антигона е черна, рошава и  бясна, но сестра й би трябвало да е нежна и смела. Русата красота трябва да ни  преследва отвсякъде. А кастингът е прекрасна форма на общуване със свободните  хора. Щастлив съм, че в това толкова объркано време подредихме нещата си в  трупата. Имахме тежък период, но мина и замина. Спряхме да репетираме "Опера за  три гроша" благодарение на тежки авторски права. Много исках Брехт - той  проповядва постмодерния и умен театър. Всички мечтаем да го играем, но рядко се  срещаме с него.

- О, на много. Неотдавна също отидох за един от сериалите -  "минах" успешно, но финансовите параметри не бяха подходящи. Реших, че е  по-добре да съхраня достойнството си. Не го казвам с тъга, не го броя като  пропусната полза. Човек трябва да пази себе си, принципите си - особено след  определени години. Дано всички тези продуценти най-после се усетят, че артистите  имат необходимост не само от популярност, но и от пари. 

 - Няма спасение от прожекторите - просто трябва по-дискретно да  се появяваш в светлината им. Да останеш леко встрани - пък ако толкова ти напира  отвътре, отново да палнеш луната, както казва Шекспир. Понятието "звезда" обаче ми е леко демоде. Преживях въпросния "бляскав" статус, още когато бях на 19 - в  първи курс във ВИТИЗ. Тогава изпитах суетата и удоволствието хората да ме гледат  и момичетата да се сбутват, когато се кача в трамвая или вървя по улицата. Много  е сладко - отлично ги разбирам младите. Това е целувката на Бога в професията.  Тя е задължителна - освен таланта, труда и духовността. Народът те отличава -  преставаш да бъдеш "всеки". Но невинаги и на всички им се получава веднага. На  някои им се случва от раз - и това е част от чара.

- Разбира се. В края на първи курс заминахме за морето да  снимаме - нямаше бетон, нямаше строежи. Имаше истински плажове, истински  кактуси, истински острови - Болшевик, Свети Иван. С Мариус Донкин осъмнахме не  само като известни момчета, но и като приятели. Онова лято не може да бъде  изтрито. Бях адски развълнуван - защото Гриша Островски, моят професор, ме  извика да играя във филма му. А в това е закодирано особено доверие. Отново му  благодаря от името на всичките му студенти. Той ни научи, че артистът трябва да  изгради твърд характер. Научи ни на труд, постоянство, вкус, любопитство. Научи  ни, че постоянно трябва да се чете, да се откриват нови светове. Бях закърмен с  дисциплината на баща ми, така че всичко си дойде на мястото. Не че съм бил идеалното момче което изпълнява всичко и спазва шаблона и протокола. Напротив,  много пъти с професора не сме си говорили заради спорове. Карали сме се във  Варна, сдобрявали сме се в Истанбул. Но първото писмо, което получих във Варна,  където отидох по разпределение след дипломирането във ВИТИЗ, беше от него.  Написа ми: "Много се радвам, че чувам добри неща за теб. Твой Гриша Островски."  Пазя го и досега. Кой би го направил тук и сега за студентите си?

- Не. Но знам, че моето време ще дойде. Като се гледам в  огледалото, виждам, че вървя към остаряващата мъдрост, а тя е конвертируема. Пък  и аз имам стара любов с камерите. Вече бях в театъра във Варна, когато  направихме "Дубльорът" с Иля Велчев - в събота и неделя играех, а в понеделник  тръгвах за снимки в София. С толкова радост пътувах между двата града. Разбрах  от рано смисъла на професията. Беше прекрасно. Никаква умора. Срещнах Наум Шопов  - изумителен човек. През годините запазихме отлично чувство един към друг. То се  пренесе и в отношенията ни с Христо. Понякога не се виждаме дълго, но всеки от  нас знае, че може да разчита на другия. А Наум беше мъдрец - особен човек, който  те кара да желаеш да стоиш край него, да го гледаш, да пиете бяло вино и да го  слушаш. Имаше невероятно чувство за хумор. Витален, готин, прекрасен. Тогава  сутрин тичах по няколко километра. Един ден Наум сподели: "Абе, и аз искам да се  пробвам, ама все нямам време, пък и не мога да си избера анцуг". При следващото  ми връщане във Варна обиколих магазините, за да му избера. И когато му го  поднесох, той остана много изненадан: "Нищо не съм ти поръчвал". И много го  молих да го приеме. Рекох му: "Не ме лишавай от това удоволствие". Наум направи  голям жест и го прие. Наистина бях щастлив.

- Стотици пъти сме общували. В един период пътувахме заедно с  голямото му волво. Говорехме безкрай. Въпреки че Коста не беше от хората, които  бъбрят или споделят. Карахме ски заедно. Отсядахме в горския дом на Витоша - там  той беше като цар, бяха щастливи да го посрещнат подобаващо. Неговата дисциплина  много ме респектираше. Бяха поканили Коста да играе Дон Кихот в съветска  продукция. Боже, как се готвеше този човек, въпреки че паралелно репетираше  Ричард Трети.

- Не само си говорехме. Седим с него на "Славянска" - той е  висок, строен, готин, гледат го прехласнато. Минава хубаво момиче, а Коста го  пита направо: "В колко часа можем да се видим довечера?". Нито веднъж не получи  отказ. Но великият Коста правеше всичко това с чар и достойнство. Невероятен.  Галантен властелин на дамите.

- След Варна се озовах на "Раковски". По онова време опашките  за билети за "Полет над кукувиче гнездо" и другите постановки се точеха по  улицата. Но причините за краха са много. След премиерата на "1000 метра над  морето" махнаха Стойчо Мазгалов от директорския пост. Когато се случи подобно  нещо, цялата работа започва да става друга, да се разпада. Та спряха "1000-та  метра" след третото представление. Не дадоха повече. Гроздовете на гнева се бяха  натрупали по балконите на "Сълза и смях". Щяха да паднат - така беше и на "Полет  над кукувиче гнездо". Стойчо само циркулираше между театъра и ЦК. Докато накрая  оттам казаха: "Хайде, който откъде е...". "Полетът" беше бунт срещу системата. Тогава всичко беше нагнетено. Сега не впечатлява чак толкова.  Но все пак трябва да се прави. И да се напомня - че е необходим сгъстен въздух,  който от време на време се разклаща и изпуска.

- Защото го няма големия Юри Яковлев, защото няма кой да  изиграе бащата като него. Нито пък Вожда му в "Полет над кукувиче гнездо".  Когато казах, че си тръгвам от "Сълза и смях", колега ми се изрепчи: "Ти  напускаш кораба, а ние, които оставаме, какво да правим?" Говореше ми с упрек.  Но бях решил за себе си. Коста ме доведе при Кольо Георгиев, който седеше в  същия този директорски кабинет. И каза: "Разберете се, аз отивам на репетиция".  Така започнах в театър "София".

- Артистът трябва да си носи кръста. За него политиката е на  сцената. Ако по душа е бунтар, това се отразява на ролята му. Тогава се случва  пълното сливане между персонажа и личността. Не съм сигурен обаче дали бунтарят  от улицата и живота може да бъде толкова адекватен под прожекторите. Социалното  недоволство е филтрирано през по-сложна материя и философия, през по-сложен  начин на мислене. Лесно е да викаш оставка на паважа. Трудно е да превърнеш  протеста в драматургия, за да те чуе публиката и да ти повярва.

- Учех в "Антим Първи". Пушехме по две цигари под моста, преди  да се приберем в клас. Отсреща, пред сегашния театър "София", чешмата с мечето  се пукаше, водата изтичаше и замръзваше и ние си правихме пързалка. Тичахме  насам дори в междучасията. Забравяхме за втория час, толкова бяхме луди по  ледените забави. Много съученици тренираха. През 1965 г. дойде шведски отбор по  хокей. За да влезем на стадион "Дружба", трябваше да минем през иглени уши. Това беше юношеството. Тук познавам всеки и всичко.

- Тя е на 5. И е луда за театър - като мен. Майка й опазих, но  нея едва ли ще успея.

- Начинът на живот, извървяването на пътя, религията,  възпитанието, семейството, децата, внуците. Отговорник съм за 100-те човека в  театър "София". Нямам право да се втурвам празноглаво в битието. Не се поддавам  на скуката в администрацията. Няма съмнение, че пробният камък е сцената - там е  истината. Надявам се да вляза в някой от новите спектакли - последното ми  участие е в "Коварство и любов". Искам да съм адекватен, да взема от младите  хиени около мен. Те минават с гордо вирната глава и не им пука от нищо. И така  трябва да бъде. Точилко си точи и остри ума на сцената - с предизвикателствата,  с чувството за хумор, с разправиите, със скандалите. Всичко това те държи  изправен. Мразя оптимистите, но успехите ни са част от преодоляването на  всичкото това, което наричаме криза. Патетиката е много модна напоследък. В  случая обаче си вярвам. И ходя на ски, за да се поддържам. За да знам, че духът  ми е жив и може да преодолее капризите на тялото.