На 9 август 1974 година Ричард Милхауз Никсън, 37-и президент на Съединените щати, подава оставка. Той не е имал друг избор. Конгресът вече е започнал слушанията за неговото отстраняване от длъжност, т.нар. импийчмънт, и е било ясно, че президентът ще бъде не само свален, но и вероятно съден заради съпричастност със скандала с подслушванията на водещи политици от Демократическата партия, добил популярност като "Уотъргейт".
Аферата започва почти две години по-рано, когато през октомври 1972 година "Вашингтон пост" публикува съобщение, че ФБР е установило, че политици от Демократическата партия са били шпионирани, в това число подслушвани, а администрацията на Никсън, който е действащ президент, е саботирала кампаниите на политическите противници на държавния глава.

На 17 юни са арестувани петима души, проникнали като крадци в квартирата на Демократическата партия в комплекса "Уотъргейт". Става ясно, че те са се опитвали да поставят подслушвателно устройство.
Скандалът почва да набира скорост и в един момент започват да излизат записи от тайни разговори на президента, от един от които се разбира, че той е наредил да бъдат дадени пари на един от крадците.

Междувременно по средата на скандала вицепрезидентът Спиро Егню е принуден да подаде оставка, тъй като е заловен с подкуп, а към края на аферата самият Никсън е принуден да плати със задна дата около половин милион долара данъци, чието плащане по-рано е избегнал.

Вестниците в Америка пишат, че Никсън е избягвал плащането на данъци, приемал е незаконни дарения за кампанията, нареждал е поставяне на бомби, използвал е държавните агенции за оказване на натиск на политическите си врагове, нареждал е подслушвания и незаконни прониквания.

При това положение президентът решава да подаде оставка и да сключи сделка - наследилият го като президент Джералд Форд издава закон, който забранява по-нататъшното разследване и преследване на Никсън. Това му струва преизбирането през 1976 година, когато губи от Джими Картър.

"Уотъргейт" беше още тогава много популярен, дори и в комунистическите страни, медиите в които го изтъкваха като позора на буржоазната демокрация, и стана още по-популярен, след като Алън Пакула направи и филма за него - "Цялото президентско войнство" с Робърт Редфорд и Дъстин Хофман.

Но "Уотъргейт" не е само мръсотия. Той показва, че дори и в най-демократичните държави властниците се изкушават да използват властта си за незаконни действия, за да мачкат и съсипват своите противници,
да печелят предимство по нечестен начин.

Това, изглежда, е неизбежно, заложено е в човешката природа.

Разликата между наистина демократичните държави и имитациите на демокрация е, че в истинските, ако те хванат да мамиш, следва наказание.

В България засега не е така.

Прокуратурата оповести резултатите от проверката за незаконно подслушване. Според тях в службите са се вършели безобразия, не е спазван никакъв ред и е напълно възможно ресурсите на държавата и на полицията да са били използвани за незаконна дейност в частен интерес.

Има и обвинения срещу трима служители.

Силно се надявам да има наказание за разградения двор, понеже това е ключово, но ако разследването спре само до техническите изпълнители, всуе ще е, напразно.

Казват, че демокрацията няма защитни механизми, но това не е съвсем вярно. Най-силният защитен механизъм на демокрацията е отговорността.

Ако някой не си върши работата като хората - уволнение. Ако има престъпление - затвор. Ако няма положителни резултати от неговото управление - парламента и политиката по телевизията.

Нищо от това не се случва в България. Няма нито един политик в затвора, провалени хора карат по три-четири-пет мандата като народни представители, повтарят, че и потретват като министри.

Никога няма да помръднем и сантиметър напред, ако крадците, мошениците, некадърниците не получават наказание.

То се и вижда. Няма нужда от много обяснения.

Георги Даскалов, ekipnews.com