Ралица Василева е журналист от CNN International и работи в централата на телевизионната мрежа в Атланта. Водеща е на предаването "World Report". Отразявала е множество важни международни събития, между които спасяването на чилийските миньори, студентските протести в Иран и офанзивата на Израел в Ивицата Газа. Интервюирала е Хенри Кисинджър и Мадлин Олбрайт, бившия президент на Пакистан Первез Мушараф, бившия съветски лидер Михаил Горбачов, премиера на Израел Бенямин Нетаняху, предприемачите Тед Търнър и Ричард Брансън и много други. Ралица е в България, за да участва в обучението на водещи и репортери, което е част от споразумението на CNN с новия бг канал NEWS7.
- Г-жо Василева, на какво учихте българските журналистите от NEWS7?
- Основното беше: как да правят обективна журналистика, как да се държат пред камерата автентично и най-важното - поведението им при извънредни новини. Това е най-трудната и най-интересната част от моята работа в CNN. Ето един пример. Имаше едно пакистанско момиченце Малала, която я простреляха талибаните, понеже защитаваше правата на момичетата да се образоват в Пакистан. Беше голяма международна новина. Първо я оперираха и й спасиха живота в Пакистан, но се оказа, че там не могат да й осигурят добра рехабилитация и я изпратиха в болница в Бирмингам. От болницата обявиха пресконференция, където всички очакваха да разберат какво е състоянието на момичето, но лекарят не каза и дума за това, за да защити личното й пространство. Това е момент, в който човек решава, че новина няма. Но в следващия момент от болницата казаха нещо друго, което стана новина... споменаха връзките на болницата с Пакистан, която винаги приема ранените от този регион. Приблизително такъв трябва да е методът: журналистът трябва да е гъвкав, да е отворен и да се движи със събитието, вместо да следва предварително подготвения си ред и сценарий.
- Как в Щатите посрещнахте кадрите от протестите в България и оставката на правителството?
- Мисля, че ставащото тук е част от една световна тенденция. Сходно с бунтовете в Гърция, Португалия, както и с "Occupy Wallstreet" в Щатите. Всяка страна има своята специфика, но го чувствам и като нещо глобално. Хората в България знаят, че нещо не е наред, но не могат да го формулират точно - появяват се много разнородни искания. Това не е задължително нещо лошо - и в Щатите не можеха. Интервюирала съм млади хора от движението срещу Уолстрийт и те също нямаха съвсем ясна представа - разминаваха се интересите им. Но основното беше болката от икономическото изнемогване. И въпреки това тези хора породиха дискусия в обществото, постигнаха нещо в САЩ, предприеха мерки да се разрешат поне част от проблемите. Смятам, че протестите тук са изцяло на икономическа основа. Трудностите с бита, ниският стандарт на живот... И всичко това отправено срещу хората, които имат властта да направят нещо по този въпрос. В момента е интересно да си журналист в България, да отразяваш тези процеси, да помагаш за осмислянето им.
- Заминали сте за Щатите с 20 долара, как се оправихте в първите месеци?
- Да, бях без пари, но от CNN ми бяха уредили виза, купиха ми билет, знаех, че имам работа. Заплатата ми като журналист в телевизия в България беше 50 долара. Заминах с 20 долара, два куфара и седемгодишния ми син. Наложи се във Франкфурт да спим в хотел. Беше платен от CNN, но със сина ми бяхме гладни - и аз си мислех, че 20 долара са много пари. Отидохме в ресторанта, поглеждам в менюто и се оказа, че с половината ми заплата не мога да си купя дори една вечеря. Но от телевизията поеха и този разход. Така че всъщност с парите не съм имала реален проблем.
- Как преживяхте културния шок тогава?
- Добре, че бях млада и наивна и не знаех какво ме чака. Тогава България беше отделена от света и изведнъж попадам в обществото на избора. В Америка изборът ми се стори прекалено голям, стряскащ. От моловете получавах главоболие, огромното разнообразие ме натоварваше. Трябваше да сравня понякога пропагандното с реалното, но в общи линии разбрах, че съм получила добро образование в България. С английския бях добре, но на моменти се чувствах неуверена - нощем се будех от кошмари, в които имам извънредна емисия и не мога да намеря точната английска дума. А пък пътищата им ми се струваха толкова големи, че често бърках еднопосочни с двупосочни улици; и чак когато виждах обърнатите светофари, разбирах, че съм взела грешното шосе.
- Стигнахте ли до момент, в който стресът - тъй като предполагам, че в CNN е най-голям - вече ви привлича и не можете без него?
- Винаги съм била така. Стресът мобилизира, мотивира те да извадиш най-доброто от себе си. Когато има извънредни новини, няма нищо написано, всичко се случва пред очите ти - това е едно приключение за мен. Друго ме натоварва: често разказваме истории за хора, които умират - и докато в ефир успявам да се дистанцирам, после не мога.Като се върнеш вкъщи, позволяваш на сърцето си да поплаче. Всичко ти е останало като болка и картина. Преживявам историите, това е трудното.
- Едва ли си идвате често в България, но пък това би трябвало да помага, за да я видите по-лесно отстрани. Как ви струва държавата и промените за тези 21 години, в които работите в САЩ?
- Няма нищо общо с мястото, което напуснах. Отворена е към света, член е на ЕС, идват чуждестранни инвестиции. За мен тези 21 години са години на развитие. Нo има сериозни проблеми и хората затова са на улиците, искат България да е място, в което е добър техният живот. Има какво още да се прави. Трансформацията към демокрация става трудно и бавно - виждате както става с арабската пролет, няма как да стане веднага.
- И все пак - две десетилетия не е ли достатъчно време?
- Спънките според мен идват от миналото. Това беше система, която отне от хората нещо изключително важно: инициативността. Промените идват в зависимост от това колко дълбоко вкоренена е била предишната система. Може би наистина трябва още време и две десетилетия не стигат. Но мисля, че българите така или иначе би трябвало да се стремят към система, която приляга на България. Просто трябва да си изградим общество, което е удобно за нас и в което се чувстваме добре.
Райко БАЙЧЕВ
