Д-р Димо Станчев е психиатър, психотерапевт, председател на Българската асоциация по психотерапия. Началник на отделение по консултиране, интервенции и психотерапия към Центъра по психично здраве и превенция във ВМА-София. Психоаналитик, член на Европейската асоциация на преподавателите по психоанализа. Срещаме се с него в навечерието на Деня на психотерапията, който в България ще се чества на 23 ноември за трети път.
- Какво всъщност представлява психотерапията?
- Психотерапията е тип помощ на хора в нужда, която успява да разреши определени проблеми, свързани с трудността на човек да живее и с желанието да се развива, да направи някакви промени в живота си, които му се струват за момента или неизпълними, или трудно изпълними. Това е помощ, при която човек може да говори с някого, който може по специфичен начин да го чуе, да отрази това, което казва, и да му помогне да намери собствените си смисли по начин, позволяващ му да реализира целите и поставените си задачи. Психотерапията е начин човек да намери отговорите на въпросите, които го вълнуват в житейски план. Това могат да бъдат не само от психично естество, но и телесни понякога, които отразяват психичните ни конфликти. Отговорите могат да бъдат намерени с помощта на специалист, който може да помогне на човек да разбере цялата тази комплексност на неговите преживявания.
- Вие лекари ли сте?
- Аз съм лекар, психиатър съм. Психотерапевти обаче могат да бъдат и психолози, както и други специалисти от хуманитарните науки. Те обаче трябва да отговарят на определени, много ясни, критерии за компетентност. Да имат определен набор от знания, които придобиват чрез различни курсове обучения, за да могат да се сертифицират съобразно изискванията на Българската асоциация по психотерапия. Те пък от своя страна съответстват на изискванията на Европейската асоциация по психотерапия.
- Има ли нужда българското общество от психотерапия?
- Генерализациите по принцип са много опасни. Хора, които биха могли да се възползват, има. Въпросът е, че трябва да можем да срещнем метода с техните потребности заедно с условията, където това може да се проведе. Психотерапията, както повечето хуманитарни дисциплини, не разчита на това да е общодостъпна, а да бъде достъпна, т.е. тя е избор, който хората могат да направят достатъчно информирано и да знаят къде и как да ползват тази помощ. Така е и с театъра. Не е нужно всички да ходят на театър или пък на опера. Хората, които знаят как да ползват театъра, могат да се възползват. В противен случай би могло да стане модна вълна. Психотерапията все пак може да се погледне и като мода, но ценността на нашата асоциация й е, че разработва един периметър от потребности у хората и може да ги удовлетворява. В момента работим по закон за психотерапията.
- Откога в България има психотерапия?
- Първите обучения започват през 90-те, като преди това е имало различни будни българи, които са се занимавали, чели са текстове. Преди Втората световна война е имало хора, които са били свързани с идеите на Фройд и са се опитвали да ги въвеждат по свой начин. Реално структурирано терапевтично обучение обаче не е имало до началото на 90-те. Първото поколение психотерапевти беше обучено от чужденци или пък в чужбина. Вече имаме второ и трето поколение, което е обучавано в България.
- Как да разбере човек, че има нужда от психотерапевт?
- Най-популярният начин е чрез филми или книги, в които става дума за психотерапия. В някои общества тя е много популярна и има подражание. В България наличието на добри патриархални устои правеше и продължава да прави, че приятелските кръгове и семейните кръгове са източник на голяма подкрепа и те биха могли да отложат и дори да направят ненужна психотерапевтичната помощ. Заедно с това има ситуации, проблеми и въпроси, в които човек трябва да се изправи сам срещу себе си. Точно тогава психотерапията идва в своята пълна сила. Хората, все повече узрявайки за желанието да постигнат жизнените си проекти по добър начин и да бъдат автономни, търсят психотерапията като модел за себеразбиране, който да ги направи още по-успешни, справяйки се с онези конфликти и проблеми, които ги дразнят. Да не забравяме и най-нуждаещите си. Обикновено тези хора имат нужда от антикризисна работа.
- Какво е призванието на психотерапията?
- Можем да изследваме доколко психологичната и психотерапевтичната помощ е призвана да разреши всички социални несгоди и бедствия. Различните са гледните точки. Популистката би била, че това е решението. Това е панацеята, т.е. психолози и психотерапевти ще помогнат на бедстващия български народ, който е в дълъг преход, да се справи със своите мъки. Психотерапията, както и всяка психологична помощ, изисква минимум самооценка на този, който иска помощта, за да може той да я потърси. Има един израз, според който не може да събудиш някого, който не спи. Няма как да накараме някого да поиска помощ, ако той не иска такава.
- Може ли психотерапията да се смята като антикризисна дейност?
- Психотерапията е свързана с много специфично взаимодействие, в което човекът, който търси помощта, започва да разбира себе си и по този начин си помага. Имаше една карикатура, която трябваше да осмива психоаналитиците. Двама психоаналитици седят на пейка, а зад тях тече река. От нея се появява ръка на давещ, който крещи "Помощ". Двамата аналитици коментират ситуацията. Единият казва: "Като че ли един човек е в бедствие". Другият отвръща: "Да, но вече говори за това". Това, което ние виждаме, е, че човекът се дави, а тези двамата си говорят. От една страна, това изглежда карикатура, а от друга - то отразява реалността на разликата между психотерапия и антикризисна работа. Ако някой се дави, той трябва да бъде спасен. И най-добър за това е спасител на плажа. Ако този човек се е опитал да се самоубие, след това той ще може да говори със специалист по антикризисна работа. Първо обаче трябва да го спасят, след това може да говори защо е във водата и ако стигне до идеята, че може да промени живота си по друг начин от това да скача във водата, той би се срещнал с психотерапевта, с който ще може да разбере как е стигнал до това да няма друг изход освен давенето. Със сигурност обаче, ако някой се дави, трябва да му се подаде ръка. В този смисъл психологията и психотерапията могат да разрешат проблемите, които за нещастие виждаме като макросоциални. Можем да консултираме, можем да имаме становище, можем като асоциация да имаме позиция. Позицията на цялостната психотерапия е да се чуват конфликтуващи гледни точки. Т.е. имаме възможността да говорим за нещата и смятаме, че ще им придадем нов смисъл, а не да ги евакуираме. Не човек да се облекчи, като смята, че говорейки, му олеква. А може да се намери нов смисъл в нещо, което преди това е изглеждало неизбежно в еднозначността си: "Такъв е животът, така изглежда реалността". Има различни погледи и човек може да намери ново решение на стара ситуация.
- Хора с какви проблеми трябва да ви търсят?
- Не зная дали трябва, но ни търсят хора с всякакви проблеми. Виждате, че това е особена професионална позиция, която не предполага, че нещо трябва да се случи. Колкото по-налични сме и по-разпознаваеми, толкова сме по-търсени, но защото сме там, където могат да ни намерят, а не защото правим някаква особена проактивна политика. В нашия етичен кодекс психотерапевтът не може да се рекламира. Той може само да разказва за професията си, за нейната специфика, но няма право да се рекламира, защото това е противопоказано. Нашата работа е не да правим себе си популярни, а хората да намерят услугата, която ние представляваме. В тази услуга ние сме анонимният човек, въпреки че присъстваме с цялата си емоционалност и професионална ангажираност, но хората ни търсят, защото искат да разрешат нещо в себе си, а не защото сме атрактивни, незаменими и ужасно полезни. Те трябва да извървят този път да поискат тази услуга, която е различна от антикризисната работа.
- Има ли българинът култура да се подложи на психотерапия?
- Мисля, че са опасни глобализациите. Българинът в този случай ми звучи като французина или швейцареца. Няма такава култура българинът. Но 25 г. е толкова малък срок. Цялата ни култура на гражданско самосъзнание е на около 115 г. от независимостта на България. Да изискваме от "българина" да има културата на гражданското общество, което има 300 или 400 г. зад гърба си, не е реалистично. Същото касае и отношението към психичното здраве. В момент на оцеляване физическо много често самото оцеляване става по-важно от психологичното оцеляване. Трябва време. Културата няма отношение към богатство и бедност, а по-скоро към зрелостта човек да си даде сметка, че той е автор на живота си и страданията си и тези неща подлежат на бавна и мъчителна промяна, зависеща и от него.
Иван ФИЛЧЕВ
