Детето ви не слуша, дори и не иска да ви чуе, неговият рев е непоносим и обкръжаващите хвърлят осъдителни погледи и язвителни реплики... Чувствате безсилието си и се дразните все повече с всяка измината минута... Какво следва? Отговорът обикновено е лесен: детето трябва да се накаже. Да се наказва дотогава, докато праведният гняв не отстъпи мястото си на чувството за вина или усещането за справедливост, докато това ужасно създание, ваша плът и кръв, не разбере, че физически и морално се намира под пълната власт на възрастните, без право на отговор...

Ефективността на наказанието се разминава с целите на родителите още повече, когато наказанието е по-сурово и се прилага по-често. Много малко от родителите се замислят, че именно тези наказания, прилагани в качеството на възпитателни цели, са причината за проблемите в живота на техните пораснали деца.

Родителите трудно приемат факта, че с любов и разбиране може по-бързо и по-лесно да се постигне послушание, отколкото с каквото и да е наказание, въпреки че те също очакват от околните внимание и любов и желаят да бъдат изслушвани.

Родителите не искат да бъдат наказвани за техните провали и неуспехи, които често не са малко, но те не проявяват снизходително отношение към децата си и се нахвърлят върху тях с обвинения, оскърбления, упреци и дори физическо малтретиране.

Подложеното на наказание дете е обхванато от чувство на обида, гняв и яростен протест. Но най-разрушителното чувство е чувството за страх. А страхът е спътник на беззащитността. Детето, дори и най-малкото, разбира, че не е способно да обясни на недоволните си родители мотивите за своите постъпки или причините за неговите действия, защото никой не го слуша. То просто е наказано. С всяка груба дума, шамар или забрана, в душата на детето се промъква страхът, който влияе негативно върху изграждането на характера.

Заселил се в детската дуаша, страхът дълго време не я напуска. Под влияние на страха детето изобретява различни начини за да избегне наказанието, да го намали или отсрочи. И първото спасително средство е лъжата. Малка или голяма, тя е в състояние да го спаси и постепенно се превръща в навик. Под ръка с лъжата вървят лицемерието и хитростта, а от тях до подлостта има една крачка. В отношенията между родителите и децата изчезват доверието и откровенността.

Те се сменят с равнодушие, отчужденост, а често и с открита враждебност.
Когато децата пораснат, родителите се стремят да си върнат загубената близост и взаиморазбирателство, но детето вече не се нуждае от това. Доверието не се възстановява и близостта не се връща.

Като потискат волята на детето, като не умеят и не желаят да го слушат, като приемат детските желания и стремежи за капризи и не позволяват на детето да постъпва по свой начин, родителите създават здрава основа за бъдещи проблеми - както в отношенията си с децата, така и за самите деца.

Детето, лишено от правото на самостоятелни постъпки, които му дават възможност да се изрази, никога няма да стане силна личност с развито чувство за отговорност за себе си или другите и няма да бъде способно нито да взима самостоятелни решения, нито да ги реализира.