Двама от всеки трима учители в България са жертви на тормоз, според Синдиката на българските учители. Нещо повече, от 1994 година до днес се е увеличил броят на случаите, в които словесната агресия спрямо онези, на които сме поверили децата си, е прераснала във физическо насилие. Учителите все по-често се превръщат в мишена за агресията, акумулирана от болното ни общество, която все по-често няма къде другаде да се оттече. Защото на училището по презумпция е вменена вина за всичко негативно, което детето ни усвоява от социални мрежи, медии и връстници, а учителят се оказва онзи, който трябва да плати за разпада на цяла една система.

Тормозът върху учителите има обаче и друга страна, която далеч не се изчерпва с агресията върху него. Става дума за начина, по който самите ръководства на училищата превръщат своите преподаватели в пионки, на които все по-често не е позволено да мислят, да имат собствени идеи и методи на оценяване, да решават проблемите на децата с нестандартни подходи. Още с въвеждането на делегираните бюджети се заговори как в определени училища това може да постави директорите в ролята на феодали, които почти безнаказано да налагат волята си върху останалите членове на колектива. Онова, което се случваше в Стопанската академия в Свищов в епохата на управлението на Величко Адамов, е част от ежедневието на десетки български училища. В които директорът и малки кръгове негови приближени са пълновластни господари, а диференцираното заплащане и срочният трудов договор са инструментите, с които значителна част от преподавателите се държат в послушание, граничещо с пълна парализа. Говорим за хора, призвани да помогнат на децата ни да направят първите си стъпки в гражданското общество, да се научат да мислят критично и да си създават мнение. Как хора, управлявани чрез насаждане на страх и умишлени раздори, могат да постигнат това. Как въобще ще имат авторитет в очите на детето личности, чиято заплата се формира от това дали учениците присъстват или не в класната стая. Съзнанието, че няма да бъдат изключени и няма да им бъдат поставени ниски оценки създава у децата съзнание за пълна безнаказаност, което вече отива отвъд тормоза. Неотдавна преподаватели споделиха как по заповед на директора им се наложило да гласуват против изключването на ученик, посегнал на учител. Защото това момче "носи" 1400 лева субсидия на училището си. Пак добре, че накрая виновник за свадата не се е оказал самият преподавател. Друг учител по литература сподели неотдавна в интервю пред "Стандарт", че има заповед от директора да не дава писмени работи и да оценява децата само чрез тестове, за да не им пада успехът. Ситуация, в която на преподавателите умишлено се пречи да преподават по начин, който смятат за добър, в момента на езика на чиновника се нарича автономия. Но всъщност говорим за пълна разруха, която образователната система негласно поддържа, защото иначе ще стане ясно, че тя има нужда от много по-дълбок и спешен ремонт, отколкото сме в състояние да й предложим. Учителят, разкъсван между Сцилата на ниското си заплащане и Харибдата на невъзможността да си върши работата по най-добрия начин, в крайна сметка затваря очи. И се оставя да бъде изтласкан от мястото, където всъщност би трябвало да бъде посредник. Между децата и знанието. Между техните очаквания към света и неговите очаквания към тях. А когато у един човек е насаден страх, той вече не може да научи никого на нищо. За съжаление, част от този тормоз не подлежи на криминализиране, нито на наказание. Няма член от Наказателния кодекс, който да го преследва. Той просто е част от статистиката, с която всички отдавна сме свикнали.

Стела Стоянова