Цветан Тодоров, един от най-известните културолози в света, пристигна в родината, за да се види с приятели от младостта, да представи книгата си "Недовършената градина", издадена от Нов български университет, и да участва в кръгла маса на тема "Бъдещето на демокрацията в Европа". Дискусията е във вторник във Френския институт от 18 часа. В нея ще участват Ксавие Лапер дьо Кабан, посланикът на Париж в София, професорът и президент на НБУ Богдан Богданов и колегата му от Софийския университет Стоян Атанасов, както и доцентът от Алма матер Боян Знеполски. Входът е свободен до запълване на местата. Публиката ще види и филма на Леа Тодоров "Спасяване на човечеството в работно време". Младата дама е дъщеря на семиотика.

"Недовършената градина" е знакова за работата на философа, защото представя възгледите на големите френски хуманисти от Монтен до Констант, Декарт, Монтескьо, Русо. Заглавието отпраща към смисъла на човешкото съществуване. Съчинението е впечатляващо в своята цялост, твърдят експертите. Акцентите в него са върху желанието за независимост, възхвалата на самотата, разграничението между дейния и съзерцателния живот, дълга и насладата, любовта-радост и любовта-желание. Когато творбата излиза през 1998-ма, френската критика я определя като апостолска книга на Цветан Тодоров, съдържаща и най-пълната визия и оценка за модерността. "Хуманизмът на автора се явява не алтернатива, а ключ за разбиране на модерността", пише в предговора си към "Недовършената градина" професор Стоян Атанасов. В последните страници на своето изследване Тодоров казва: "Скалата на Сезиф - или някоя друга точно до него - неспирно се търкаля обратно по нанадолнището. Но съдбата на Сезиф не е проклятие, просто такава е човешката участ, която не е нито завършена, нито съвършена. Тя прилича по-скоро на алхимична операция - състои се в превръщането на относителното в абсолют и в изграждането на нещо солидно от най-неустойчивите материали." Според автора щастието винаги виси на косъм и все пак хората предпочитат недовършената градина пред всяко друго царство. Книгата е второ издание, реализирано от издателството на Нов български университет. Първото, под заглавие "Несъвършената градина", е през 2004-а.

За технологиите
Гордеем се, че сме поверили на машините особено тежки трудови операции, че сме удължили човешкия живот с помощта на лекарствата, че живеем в удобни къщи. Ала всички тези предимства на нашата цивилизация засилват уязвимостта ни: какво ще стане с нас, ако ги нямаше енергийните източници, бензинът и електричеството, лекарствата и санитарният контрол, водата и храната, на които сме свикнали? Пещерният човек и средновековният селянин са се боели най-вече от природните стихии; нашият живот зависи от толкова удобства, тъй че другите хора могат много лесно да ни причинят злина.

За България  
Поисках да сложат и двете знамена на тържеството, защото съм българин и французин (при получаването на престижната награда за социални науки "Принцът на Астурия"). 24 години съм живял в България и 45 във Франция. Интелектуалният ми труд е почти изцяло на френски. Но съм много повлиян от детството си, от първите двайсет години и поради това никога няма да се дистанцирам напълно от България. За да ме разберат, казвам, че аз съм излязъл от България, но България не може да излезе от мен.

За парите
Възмутително ми звучи призивът на Саркози "Работете повече, за да спечелите повече", все едно печеленето на пари е върховният стремеж на хората, вместо този да бъдат щастливи. Това е една от причините, поради които съсипваме живота си - отдаваме много по-голямо значение на това, което имаме, отколкото на това, което сме. Не зная доколко тази тенденция е обратима. Всичко се жертва в името на икономическата рентабилност. Внушава ни се, че трябва да се подчиним на тази решена отгоре неопровержима логика.

За драмата на свободата
Животът в демокрация остава за предпочитане пред подчинението в някоя тоталитарна държава, военна диктатура или в някой мракобеснически феодален режим. Но така разяждана от интимните си неприятели, на които самата е дала живот, демокрацията вече не е на висотата на своите обещания. Тези неприятели не изглеждат толкова ужасяващи, колкото онези от вчера, които я нападаха отвън, те не плануват да наложат диктатура на пролетариата, не подготвят военен преврат, не извършват самоубийствени атентати в името на някой неумолим бог. Те носят дрехите на демокрацията и затова могат да минат незабелязани. Опасността, която представляват обаче, не е по-малко реална: ако не срещнат никаква съпротива, един ден те ще изпразнят от съдържание този политически режим. Ще направят хората по-бедни духовно и ще опошлят техния живот.