Дончо обичаше журналистите - считаше ги за събратя по перо. Те го търсеха за какво ли не, напишеше ли нещо хубаво и той не ги жалеше. Към "Стандарт" изпитваше особени симпатии. "Ей, голяма работа сте! Счупиха ми телефона за разказчето, което пуснахте."

Той беше роден да е душа на всяка компания. Лакърдиите се лееха от устата му като младо вино. Но за разлика от хората, които умеят да говорят увлекателно, Дончо умееше и да пише увлекателно.
Ей, напишете, че ме е бивало и в пиенето, сякаш чуваме гласа му отнякъде...

Биваше го и още как. Радваше се на чашката с вино като малко дете. Пийваше, но с мярка. Няма как да си майстор на късия разказ и да нямаш мярка...

Радваше се и когато прочете нещо хубаво от колега, ратуваше за по-малко злоба сред българите. Накрая осъзна, че мисията е невъзможна...

Да направиш име на добър писател в България се иска талант и още нещо. Самочувствие. А Дончо го имаше в изобилие. Инак, как ще напишеш разказ от името на Джек Лондон, например!
Имаше куража да търка скамейките в парламента. Веднъж дори се похвали, че всички народни представители го аплодирали. Да му простим тази суета, но истината е, че Дончо се чувстваше като в небрано лозе в тази компания.

Неговите истински авери бяха съселяните му от Нови хан, някои младоци, прохождащи в писането, и най-вече старите авджии...  

Бат Дончо вече ще ловува сюжети за своите разкази в небесните поля. Ще броди из божиите пущинаци със заредена пушка и ще гърми, ще гърми, не за друго, а за да ни напомни, че още го има.
Наслука, бат Дончо!

Иван Матанов