Академик Валери Петров почина вчера на 94. Големият поет, сценарист, драматург и преводач получи инсулт миналата седмица, докато бе на почивка във Варна. Във ВМА в София получи втори удар и изпадна в кома. Поклонението е утре в 11 ч в Народния театър "Иван Вазов".
Сигурен съм, ако трябваше сам да напише надгробното си слово, Валери Петров щеше да напише следното: Той живя дълго, направи каквото му позволи дарбата, стараеше се да не обиди никого, обичаше много децата, мисля, че и те го обичаха... Затова да излеем малко вино от чашите си в земята, която ще го приюти.
Толкоз! Но нас това не ни устройва, ние ще си разкъсаме ризиците от мъка, ще кажем колко ни липсва, как световната поезия е осиротяла без него, как изпростялата ни нация е обедняла още повече без този колос...
Ще плачем и ридаем, докато Валери се обърне в гроба си. А повече от всичко той мразеше дитирамбите, мразеше лицемерието. Който е имал щастието да седи край него, ще потвърди тези думи. Той беше естествен както в живота, така и в литературата. За него всяко стихотворение бе опит за контакт с читателя, "при който и двамата печелим, ако то е добро, разбира се. Човек сякаш слага ръка на рамото на другия и му казва: Аз така мисля, така чувствам. А ти? Съгласен ли си? И е щастлив, ако усети, че другият казва: Да."
Велика привилегия на българските поети е да бъдат огорчавани през целия им живот, ако не ги убият физически. Валери Петров не прави изключение. Веднъж от вестника го помолихме да даде стихове. Той отказа с Вапцаровия стих, че сега не е време за поезия. След време му припомних думите и той отвърна така: Навярно съм казал такива думи в мигове на огорчение от днешната ни атмосфера. Но времена "за поезия" и "не за поезия" няма. Историята на литературата отсъжда по-късно, обръщайки се назад, кое време е било благоприятно за поетическото творчество, и кое не е било такова. И нещо повече: това странно растение, поезията, май покълва и цъфти по-буйно в студа и вятъра - творчеството на самия Вапцаров е потвърждение на това.
Тих, скромен, предпазлив в думите, мнозина така ще запомнят поета. Наистина даваше вид на такъв човек, който прави път на мравката, но... Но никога не цепеше басма на развихрилата се по земите ни простотия и ненавист. Когато развенчаваха и изхвърляха от учебниците автори "от миналото", за първи път го видях наистина гневен. "Каквото и да кажа, "скръб ще бъде майко моя". Вие на тази развихрила се вандалщина, с чук или с перо, дегероизация ли му викате!"
Валери Петров беше убеден социалист, но никога не са го наричали и припознавали като партиен поет. Споделих това веднъж с него и констатацията ми видимо го оживи. Така е, каза той, партиен поет никога не съм наричан. Квалификациите са били по-често в обратното направление. Но в действителност съществени противоречия между творчество и идеи при мен не е имало и няма, макар тези неща да са сложни. Виж, различията между цялата ми душевна същина и тясното виждане за "партийността" в изкуството са съществували винаги. Обикновено същината ми е надделявала, но зная и доста случаи, когато съм давал вяра на една или друга догма. И в тези случаи резултатът е бил винаги спад на художественото равнище.
Убеден социалист, да, но си спомним 1970 година, когато съюзът на писателите трябва да гласува протестна декларация до Нобеловия комитет, който дава наградата на "изменника" Солженицин. Тогава петима писатели се въздържат при гласуването. Нечувана дързост за ония години! Валери Петров е един от тях.
Той си знаеше цената, Валери Петров гледаше хората в очите, гледаше през огромните си очила света, като понякога му намигаше: Абе, ясен си ми, ама какво да те правя, като съм част от теб...
Затова нека кажем още веднъж, отиде си един голям поет, който живя достойно, който обичаше думите, както и те го обичаха. И нека излеем малко вино от чашите си в земята, която ще го приюти.
Иван Матанов
