Мине се, не мине, и някой у нас изпада в патриотична носталгия, пускайки поредна подписка за преименуване на някой град, местност или паланка. Тези дни наред е Благоевград. Неотдавна бяха варненските местности, носещи турски имена. За второто местните общинари успешно изхабиха енергия, която можеха да изразходват за решаване на проблемите с "Аспарухово" отпреди потопа. Но може би си е друго пороите да залеят места, на които поредният възродителен процес е върнал българските наименования.

Спомням си, че навремето обект на такива идеи бе и връх Мусала. А още по-преди, веднага след края на соца, всяка малка уличка в столицата си имаше собствена подписка, с която някой искаше да смени комунистическото й име, да демонтира паметната плоча на патрона й и да измете от историческата ни памет тези времена, така че от тях да не остане и следа.

Онова с демонтирането на плочите се случи. С демонтирането на паметта нещата обаче стоят по-сложно. Защото "кръстниците" на градове, улички и други обиталища на късчета от миналото ни обикновено разбират патриотизма малко кривичко. Като брошка на ревера. Като нещо, с което да се закичиш, което да развяваш на стъкло ракия в кръчмата и което най-често се изразява в бутане на паметници и смяна на имена. Обикновено тези прояви на патриотарство се проявяват най-явно в години на криза - и политическа, и на ценностите. Във времена, когато няма с какво да се гордеем, когато ни липсва и личностна, и национална идентичност, когато няма какво да поставим на масата на обединението си освен сръбска ракия и полски домат. Тогава на помощ идват лозунгите, преименуванията, потапянето в едно минало, което винаги е велико за сметка на толкова опосканото ни ежедневие. А също тогава идват и по-страшни неща - едни момчета с бръснати глави и национални флагове, които причакват "врага" в лицето на всеки различен и под знамето на Левски раздават тупаници и "правосъдие" на онези, които не са като нас. Които знаят да повтарят "България на българите" по простата причина, че национализмът е последното убежище на бедния, угнетения, потъпкания.

Какво общо има това с Благоевград ли? Ами може би това, че е крайно време да се излекуваме от опитите да наложим историческа амнезия над определени имена и дати, и да се опитаме да се интегрираме в историята си. За да ни е уютно. В нея има не само "България на три морета", но колцина от онези, които я бистрят на маса, действително я познават? Ще стане ли по-голям патриотизмът ни, ако наречем града на името на Самуил, или ако прекръстим всички кътчета на татковината ни с български имена /може и да не стигнат/. Докато в същото време говорим саркастично за сънародника си като за "Ганьо" и наричаме всичко недовършено, половинчато, развалено "българска работа". Патриотизмът ни е разполовен - ние не обичаме настоящето си, затова се опитваме да се опием от миналото и да търсим в него основания за продължение. А може би точно това ни разединява. Така че нека да оставим Дядото на мира - и да потърсим онова, което може да ни даде общо "утре". 

Стела Стоянова